Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Цял живот Уили се беше борил като дявол срещу своите нерви, срещу тия предателски нерви, които толкова често бяха заплашвали да го издадат. Беше открил, че това е тежка борба, дори за дребни неща. В случая например, когато бе спечелил шампионата по кегелбан, беше се почувствал така уплашен и нервен, че едва бе успял да хвърли последната си топка, прикри с маската на равнодушие страшната си нервна криза. Обаче сега, как можеше да се справи с тая ужасна перспектива? Вътрешните гласове продължаваха да крещят страшната дума.

Влезе тихо у дома си — той живееше в помещенията над магазина, който беше вече затворен. Седна на стола и обу старите си измачкани чехли.

— Рано се връщаш днес от игрището, Уили — пошегува се мило жена му Беси, без да вдигне очи от местния вестник.

Не, не биваше да се издава с нищо, особено пред Беси!

— Тая вечер не ходих на игрището. Реших да се поразходя нататък по пътя.

— Аха!… Колко хубави са тия шапки, които Джени Маккехни рекламира. Нов пролетен модел. С пера. И само пет шилинга и единайсет пенса! Почти съм решила да си купя.

Уили седеше, загледан в огъня, като полагаше невероятни усилия да се овладее.

— Крайно време е да купиш нещо за себе си.

Беси го погледна с топла усмивка, доволна от това признание на домакинската й пестеливост.

— Може да си купя. А може и да не купя. Не обичам да хвърлям пари за тоалети. Не, не. Винаги съм смятала, че трябва да сложим нещичко за черни дни. Пък и да ти кажа ли, Уили, не ми се ще цял живот да останем тук, над магазина. Една хубава малка виличка по пътя нагоре към Ноксхил след година-две… какво ще кажеш за това?

След година-две! Тия прости думи го поразиха така, като че ли бяха забили нож в гърдите му. След година-две! Къде ли щеше да бъде тогава той?

Уили затвори очи, борейки се с парливите сълзи, които напираха в него.

Беси изшумоля с вестника и се засмя.

— Какво ли говоря! Сякаш това има някакво значение за такъв закоравял грешник като тебе. Нищо на тоя свят не е в състояние да те смути или развълнува.

Уили си легна рано. Обикновено си лягаше рано и никога по-късно от десет часа, защото трябваше да бъде в пекарницата към четири сутринта, за да запали пещта за първата фурна. Но тая вечер се прибра в девет. Не можа да заспи. Беше все още буден, когато Беси си легна, макар че се престори на заспал, за да не му се наложи да говори. Лежеше със здраво затворени очи, заслушан във всичките обичайни и познати движения на жена си. Беси нави часовника, потисна една прозявка, пусна фуркетите си в подноса върху камината. После се мушна в леглото, съвсем безшумно, за да не го разбуди.

След четвърт час спокойното й дишане го увери, че е заспала. Той лежеше тихо и едва дишаше, като стискаше ожесточено ръце, за да овладее нервите си. Мракът в стаята го потискаше като мъртвешки саван. Изпитваше силно желание да изкрещи, да облекчи измъчените си нерви с див отчаян вик. Искаше да се обърне към нея, към Беси, неговата съпруга. Да потърси съчувствието й. Да извика отчаяно: „Аз не съм такъв, какъвто ме мислиш. Не съм твърд и никога не съм бил. Всичко ме вълнува, ужасно ме вълнува. А сега съм уплашен, страшно уплашен и разтреперан, като дете. В душата ми винаги е живяло някакво дете. Винаги съм бил чувствителен, винаги съм бил нервен. Тъкмо затова съм се преструвал, че не съм такъв. Но повече не мога, не мога да се преструвам. Не ме ли чуваш? Не ме ли разбираш? Докторът мисли… мисли, че имам рак!“.

Почувства, че го обхваща някаква спазматична и убийствена болка. Пъхна ръка в устата си, за да потисне риданията, които го задушаваха, докато жена му спеше спокойно и тихо до него. Очите му — пламнали от непролетите сълзи — сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. В ушите му бучаха акордите на собственото му отчаяние. Тъмните часове на нощта се нижеха един след друг. Но Уили не можеше да мигне. Не можеше „да забрави“ нито за миг.

В четири часа стана, облече работните си дрехи и отиде в пекарницата. Беше се надявал, че натовареността на деня ще го успокои и разсее. Но разбра, че е грешил. Часовете минаваха, а напрегнатото страдание не намаляваше и той изпадна в още по-голямо отчаяние. Работеше с привидно нормален вид, със замръзнало лице. Приказваше, отговаряше на въпроси и се движеше насам-натам. Струваше му се, че стои настрани — треперещ, измъчен — и наблюдава някакъв автомат, който беше самият той, Уили. Сега вече знаеше, че е болен от рак. Когато оставаше за минутка свободен, изтичваше на горния етаж и като се изплезваше пред огледалото, гледаше втренчено, с ужас микроскопичния израстък, подобен на яркочервено цветче.