Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Локализиран плеврит — съобщих й весело, — малко усложнен от липса на грижи. Скоро ще се оправи. До няколко дни ще бъде на крак и няма повече да ви безпокои. Там има железен организъм.

Тя стисна устни с типична за този край ирония.

— И дотогава ще трябва да се откажа от всякаква работа — а само бог знае колко съм заета — за да се грижа за него!

— Няма да бъде за дълго — успокоих я усмихнато аз. — Щом се пооправи малко, Там самичък ще избяга оттук. Ужасно стеснителен човек! Ако зависеше от него, не би останал за нищо на света в жилище с покрив.

— Нима! — рече Елизабет рязко.

И понеже нямаше какво друго да си кажем, аз си тръгнах.

На следната сутрин се отбих отново в Сауенд. Елизабет ме посрещна на вратата.

— Ах вие, с вашата „липса на грижи“ — рече тя с тон на справедлив укор. — Знаете ли, че нещастният човек е направо гладувал? От четири дни не е хапвал нищо, и то при такава ужасна простуда!

Вдигнах примирително ръка.

— Виждате ли, той така си живее…

Елизабет ме прекъсна остро.

— Какъв позор! — заяви тя енергично. — Едно човешко същество да живее така! А аз да не знам нищо. Нищо! Макар че е бил на две крачки от дома ми. Просто не бях помисляла за него, иначе отдавна щях да го оправя. Ами дрехите му — хвърлих ги право в огъня, още щом ги зърнах. Та те не са годни и за последния бедняк! А той е човек и при това, ако не греша, с чудесен и почтен характер…

Елизабет млъкна, забила в мен подозрителен поглед: очевидно смяташе, че е казала повече, отколкото трябва, но в следния момент успя да се овладее и ме поведе нагоре по стълбите.

Когато влязох, останах поразен, защото в първия миг не можах да позная Там. Беше изкъпан, избръснат и облечен в хубава фланелена пижама. Въпреки плеврита, изглеждаше чудесно.

— А, Там… — успях аз най-после да продумам, — днес изглеждаш по-добре.

— Да, по-добре съм — отвърна Там с характерния си простодушен маниер. — Тя се грижи много за мене. Но утре смятам да се върна на ладията.

— И дума да не става — рече строго Елизабет от вратата. — Глупав човек! Сякаш не вижда, че съвсем не е добре.

Наистина Там не бе много добре, температурата му беше над 38 градуса, а в гърдите му все още се чуваха хрипове.

Когато се намерихме отново на долния етаж, подхвърлих уж случайно:

— О, да не забравя, мисис Роб, утре няма да идвам в Маркли, така че ще ви посетя едва вдругиден.

— Извинете — рече тя рязко, скръстила ръце на корема, — но изглежда, вие забравяте, че имате работа с болен човек. Ще ви бъда много признателна, независимо от това дали ще идвате в Маркли, или не, ако посетите пациента си и утре. Вероятно смятате, че тъй като нещастникът няма пари да ви плати, може да го пренебрегвате. Бъдете спокоен, аз ще ви платя.

На другия ден отидох отново. Там беше по-добре; до него димеше чиния с говежди бульон.

— Много е добра, докторе — рече тихо той. — Но все пак мисля, че утре трябва да се прибера на ладията.

Елизабет Роб не благоволи дори да му възрази. Но по-късно, в предния салон, ми заяви решително:

— Не бива да ходи на оная ужасна ладия, преди да оздравее и да се поправи. Той не ми създава никакви неприятности, никакви. Почтен и простодушен човек. — При тия думи гласът й прозвуча почти мечтателно. — Всъщност много забележителен човек, неспособен да каже лоша дума на никого. А пък как мъдро говори понякога, просто да не повярвате. Знаете ли, докторе, че не пуши и дори не познава мириса на алкохола? И като си помисля, че е живял съвсем самичък в продължение на толкова години! — В гласа й се долови възмущение. След малко добави: — Що се отнася до вида му… малцина могат да се мерят с него — красив, добре сложен…

При последните си думи тя улови погледа ми и се изчерви. А като разбра, че се е изчервила, изведнъж стисна добродетелно устни.

— Утре ще дойдете пак, докторе — рече Елизабет официално и ме изпрати до вратата.

Така аз отидох на следната сутрин, и на другата, и на по-другата. И всеки път домакинята пееше дитирамби за Там.

— Знаете ли, докторе…

Времето омекна, снегът се стопи и околността отново се облече със зелена премяна.

Един ден заварих Там станал и облечен в хубав костюм от тънко черно сукно; изглеждаше здрав и спокоен.

— Чудесен костюм, Там — рекох аз.

— Не е лош — отвърна той с безхитростната си блага усмивка. — Бил е на мистър Роб, покойния мистър Роб, нали знаете. — После поглади одобрително реверите и добави: — Като че ли е правен за мене.

— Не е ли вече време, Там? — попитах аз внезапно, като оглеждах моя приятел. В хубавия си костюм, изящното гладено бельо и здравите обуща той имаше вид на явно преуспял човек. — Не е ли вече време да се върнеш на твоята ладия?