Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

„Господи — помислих аз, — момиченцето трябва наистина да е зле!“ На майката, която стоеше обезумяла до скоро накладения огън, казах:

— Моля, дръпнете завесите, за да виждам по-добре.

Притиснала огромния си бюст в края на креватчето, Бела Нивен се обади:

— Аз наредих да пуснат завесата. Не знаете ли, че светлината ще дразни детето?

— Не съм котка — сопнах се аз, — за да виждам на тъмно!

Мисис Дънкън се приближи до прозореца и с трескава ръка дръпна пердето наполовина, като се мъчеше очевидно да угоди и на двамата.

Наведох се над малкото легло. Детето наистина беше неспокойно. Бузите му бяха зачервени и то се въртеше нервно, скимтеше мъчително, притискаше конвулсивно с ръце ту завивките, ту лицето си, ту изобщо каквото му попаднеше. А дишането му си оставаше все същото — остро, шумно и тревожно.

Проверих температурата — 38 градуса. После преслушах гърдите — трудна работа, защото малката просто не можеше да стои спокойно. Въртеше се и се извиваше в полумрака като хлъзгава риба във вода. Все пак нямаше никакво съмнение: гърдите й свиреха застрашително и сухо; издаваха някакъв звук, който не говореше ясно за пневмония нито за плеврит, а за нещо страшно и непознато, което не влизаше в рамките на моя лекарски опит. Обзе ме тревога, истинска тревога. Схващах, че съм изправен пред някаква особена и неясна болест. Дали не беше пневмоторакс 16 16 Събиране на въздух или газ в плевралната кухина. — Б.пр. ? — питах се аз. — Рядък случай, за който бях чел, но никога не бях срещал. Можеше, да, можеше да е пневмоторакс или пък остър белодробен оток, но свистенето беше много сухо, много остро, за да бъде това. Болните дена са много трудни за преглеждане, истински малки дяволи. Ако можеха поне да говорят, да опишат симптомите!… Изправих се рязко. Бях объркан, напълно объркан.

Докато прибирах бавно слушалката си, мисис Нивен присви очи и подхвърли презрително:

— Няма особена полза от вашето опипване и преслушване. Детето има белодробен оток.

Почувствах, без да искам, че се плаша.

— Не е оток — рекох аз, главно за да й противореча.

— Искате да кажете, че е нещо по-лошо? — настоя веднага тя.

— Господ да ни пази! — проплака мисис Дънкън.

Обърнах се към уплашената майка, но Нивен се нахвърли върху ми, преди да успея да й кажа нещо утешително.

— Щом твърдите, че не е оток, какво смятате, че е тогава? — попита войнствено тя.

Напрегнах отчаяно мозъка си.

— Аз съм на друго мнение — казах накрая. — Засегнат е дробът.

— Дробът! — промърмори мисис Нивен, вдигайки очи към небето. — Дробът, казва той! Сякаш не разбрах, че е дробът, още в момента, в който влязох в тая стая! И какво да предприемем тогава, щом сте дошли до заключение, че е дробът? Дали трябва да стоя тука и да гледам как момиченцето изпуска последния си дъх, или трябва да наложа гърдите и гърба му с ленено семе, както исках да направя преди час, ако ме бяха послушали?

— Не я налагайте с нищо, докато не ви кажа — рекох аз вбесен.

— Тогава какво…?

— Нищо няма да правите!

Обърнах й решително гръб и улових мисис Дънкън за ръката.

— Трябва да помисля сериозно. Случаят е труден. Запазете спокойствие и не се тревожете. След половин час ще се върна с доктор Камерън.

— Това е най-умното нещо, което се каза, откакто този лекар влезе в стаята — рече мисис Нивен, загледана в тавана.

Когато прекосявах прага, почувствах, че челото ми е обляно в пот. „Господи — помислих си трескаво, — с радост излизам оттук!“ Но тежкото дишане на детето ме преследваше чак до долния етаж.

Приведен над кормилото, аз летях в нарастващия мрак, без да мисля за достойнство или за гледката, която представлявах в селото. Озовах се в Ардън Хаус за половината време, което ми е било нужно, за да отида при болното дете.

Камерън пиеше чая си и дъвчеше овесен кейк пред веселия огън в трапезарията с вид на човек, който няма никакви грижи.

— Елате, човече, елате — извика ми той дружелюбно: — Идвате тъкмо навреме за топлите питки.

Опитах се да се усмихна, но се провалих позорно.

— Не, благодаря. Не мога да мисля за чай. Имам един случай — един тежък случай. Отнася се за малката на мисис Дънкън в Ломонд Вю.

— Да? — Камерън ме погледна бързо и насмешливо, после отклони очи. — Чудесно дете. Извадих я на бял свят преди осемнадесет месеца… Вижте само какво сирене ни е поднесла Джанет! Страшно обичам топлите питки и сирене с чая си през зимата. Опитайте, човече, много е вкусно, като се яде всичко заедно.