Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Умряла, миличка? — прошепна тя тихо. — Ти каза…?

— Да — захленчи Джесика с израз на възрастна жена. — Точно това казах. Изпружена и вдървена като ръжен.

От гърдите на Джеси се изтръгна тихо и продължително възклицание, което можеше да се изтълкува и като въздишка. В същия момент Дугъл тикна назад стола си.

— Елате!

Той направи властно движение към жена си. Всички забързаха към таванското помещение и се втурнаха в мансардата. После внезапно се спряха.

Старицата лежеше на гръб с отворена уста и хлътнали страни. Очите й бяха притворени, а ноздрите почти слепени.

— Майко! — възкликна Дугъл и вдигна ръката й. Но тя се изплъзна от пръстите му и падна вдървено на леглото.

Настъпи напрегната тишина, през която Дугъл и жена му гледаха втренчено вкочанената фигура върху постелята. После Джеси прошепна почтително над рамото му:

— Свършено е, Дугъл! Да, свършено е.

И като вдигна края на чаршафа, покри с тържествен жест бледото лице на старата мисис Тод.

Дугъл погледна жена си, подсмръкна и изхленчи:

— Боже мой, боже мой! Моята мила майчица е мъртва.

— Тя е при своя създател, Дугъл — рече Джеси, като завъртя печално очи. — Не бива да се бунтуваме срещу неговата свещена воля. — И като го улови за ръка, поведе го нежно надолу по стълбата.

Но в кухнята Дугъл се отпусна на стола.

— О, аз горкият! — изстена той. — Моята нещастна майчица умря, най-после.

— Не бива да се обвиняваш, Дугъл — рече твърдо Джеси. — Ти беше добър син. А аз се грижех за нея от сутрин до вечер. Добра женица беше. Но рано или късно трябваше да умре. И какъв лек край! Защо не пийнеш нещо да се успокоиш?

Дугъл изстена отново и поклати глава. Но сега не беше време за икономии. Джеси донесе бутилката от шкафа в салона и с израз на отвращение Дугъл си наля цели четири пръста.

— Така е по-добре — рече Джеси. — Трябва да се съвземеш, човече. Пък и работа те чака. Да видиш доктора за свидетелство, хората за погребението, дружествата за осигуровка…

Дугъл вдигна ръка.

— Да, осигуровката — въздъхна той дълбоко. — Да, трябва да се заловим за работа, макар че ми е толкова, толкова мъчно.

Стана, взе шапката си и излезе.

Най-напред отиде в Ардън Хаус.

— Джанет, трябва да видя доктора — изхленчи той, защото уискито беше увеличило още повече мъката му. — Милата ми стара майчица починала в съня си.

— Горката жена — възкликна неволно Джанет. После го изгледа строго. — И двамата лекари отсъстват. Ще ти пратя помощника, когато се върне от Маркли. — И затръшна вратата под носа му.

„Нито капчица съчувствие — помисли си Дугъл. — Боже мой, боже мой, никакво съчувствие у тая жена. Бедната ми стара майчица.“

На път за погребалното бюро в съседния Ноксхил Дугъл спираше всички познати, за да им съобщи с насълзени очи за загубата си.

Поръча в бюрото на Гибсън ковчег — хубав, солиден ковчег, макар и не много скъп. Сам Гибсън беше добър момък, човек на благата дума и готов да направи пет процента отстъпка, когато му плащаха в брой. Той обеща да прати още същата вечер да подредят старицата за погребение.

Когато Дугъл се завърна вкъщи, беше обед. Джеси, която не бе подгънала крак цялата сутрин, беше приготвила чудесни пържоли и баница с кълцан бъбрек. Сега тия неща, заедно с добре опечен крем карамел, се мъдреха на масата. Също и бутилката с уиски.

— В такива часове — рече мъдро Джеси — човек трябва да се храни здраво. При такова нещастие и какво ли не още…

Седнаха на масата.

— Просто не ми се яде — запротестира Дугъл, когато пое чинията. После, като поднесе крехко парче месо под мустаците си, добави: — Но човек трябва да си пази силите.

Джеси рече:

— Тъкмо съм се сетила, на колко възлиза осигуровката?

— Почти на петстотин лири — отвърна тържествено Дугъл и бодна с вилицата апетитен картоф.

— Господи, та това са цял куп пари!

— Така е, цял куп пари. Ш-шт! Звънецът на входната врата. Сигурно е докторът…

Когато се завърнах от Маркли, Джанет веднага ми съобщи новината и аз отидох направо у Тодови, разтревожен и твърде изненадан, че старицата бе умряла толкова скоро след посещението си при мене.

Джеси ме посрещна в антрето.

— Нали ще ме извините, че няма да ви придружа, докторе? Този удар се отрази много тежко на всички ни. Самата мисъл да вляза в стаята на бедната жена е достатъчна да ме сломи. Лявата врата, на горната площадка.

Качих се и влязох в стаята самичък. Дръпнах завесата. Тогава първото нещо, което видях на масата до прозореца, беше хлородиновият сироп. Погледнах втренчено шишето. Една трета от него беше изчезнала!