Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Дали заключението ми беше правилно? Дали бях оправдан да постъпя така? Дали мотивите ми се дължаха на това, че обичах много професията си, или пък на някакво упорито желание да докажа, че съм имал право? „Не — повтарях си гневно, — хиляди пъти не!“ Но ожесточението, с което си отговарях на всички тия въпроси, не ме успокояваше много и аз прекарвах без сън цели нощи, обхванат от мъчителна несигурност и възбуждение.

Открих, че някои хора започнаха да ме гледат странно, даже по улиците на Ноксхил. Веднъж д-р Сноди мина с колата си край мене, но съвсем явно избягна да ме погледне, а това показваше, че не мога да разчитам на подкрепа от негова страна.

След известно време мълчанието, което бе настъпило между мен и д-р Камерън по време на обед и вечеря, стана просто нетърпимо.

Късно следобед един ден, когато седях унило в амбулаторията и си мислех с тревога за всичко, което се бе случило и предстоеше да се случи, моят колега влезе със странно изражение на лицето.

— Чухте ли новината? — рече той с тих и сдържан глас. — Разболяла се е. Скарлатина в остра форма. Жената на Шохед, Джейн Хендри.

Останах поразен. После внезапно изпитах някакво ужасно чувство на отмъстително задоволство. Спомних си светкавично предизвикателния жест, с който Шохед й беше подал черпака с млякото.

— Сега сигурно ще се откажат от процеса — рече замислено Камерън. — Казват, че Шохед бил просто луд от тревога. Това е заслужено възмездие.

Продължавах да мълча, като се стараех отчаяно да потисна огромното облекчение, което бе нахлуло в душата ми.

Аз кипях цял от проявата на такъв бездушен бюрократизъм, но трябваше да се примиря. В продължение на двадесет и четири часа не се случи нищо. Тогава на другия ден, по време на обяда, очакваното съобщение ми бе донесено по куриер.

Прочетох го и го подадох на д-р Камерън, който го прегледа, погледна ме под око и въздъхна.

— Тъкмо това можеше да се очаква от нашия приятел Сноди. Но какво бихме могли да сторим? Ако той не иска да вземе мерки, ще трябва да чакаме и да се надяваме, че все нещо ще се уреди.

— А междувременно ще се разболеят още една дузина хора! Не, благодаря — заявих аз с внезапен гняв. — Ако не можем да накараме официалните власти да действат, ще прибегнем до другия начин.

— Бъдете внимателен — предупреди ме д-р Камерън. — Шохед е опасен човек.

— Не по-опасен от млякото си! — И преди Камерън да отговори, излязох от стаята.

Цялата упоритост на моя характер беше излязла наяве. По време на посещенията през този и следващия ден аз съветвах пациентите си предпазливо, но настойчиво да не пият от млякото на Шохед. Въпреки раздразнението си и горчивото съзнание, че официалните власти не ме бяха разбрали и всъщност се бяха подиграли с мен, говорех дискретно. Като някакъв млад глупак бях забравил онова, което моят по-възрастен и по-мъдър колега беше предвидил. Хората не запазиха думите ми в тайна, а ги разпространиха със светкавична бързина.

Селото остана поразено от тая вест и въпреки естественото съчувствие към Шохед мнението се промени рязко като ветропоказател при обрат на вятъра. За миг станах закрилник на населението и на общественото здраве в Танокбре. Но аз отклонявах всички поздравления, които хората се стараеха да ми изкажат по време на визитациите, защото вече знаех, че Джийн Хендри е в много тежко състояние. Болестта я беше връхлетяла в крайно остра форма, температурата се качваше непрекъснато и самата тя беше в безсъзнание.

Шохед не позволяваше да я преместят в болницата в Ноксхил и сега мандрата беше затворена, целият чифлик бе изолиран, а кравите се намираха ден и нощ на паша. Д-р Сноди беше уплашен и разтревожен и посещаваше постоянно болната, а от болницата Ръчхил в Глазгоу бе повикан лекар специалист.

Въпреки всички тия мерки Джийн Хендри отиваше все по-зле. В неделя се чу, че вече е към края си и над Танокбре надвисна някакво безмълвие, много по-дълбоко от типичната за празничните дни тишина. Двамата с Камерън мълчахме. Надвечер, когато слънцето залязваше в море от светлина зад Уинтън Хилс, в дневната влезе Джанет. С безстрастно лице и скръстени на гърдите ръце тя рече глухо:

— Всичко е свършено. Джеми току-що ми съобщи. Джийн Хендри умряла.

Продължихме да мълчим. Аз извърнах глава. Отвън долетя тържественият и тъжен звън на камбана.

Шест седмици по-късно срещнах Шохед за първи път след разправията ни в краварника. Чифликчията, застарял и сломен от загубата, се връщаше от гробищата, които се намираха на склона на хълма зад селската църква. Спрях се смутен сред пътя, Шохед също се спря, като автомат. Очите ни се срещнаха; по лицата на двама ни се четеше съзнанието за онова, което е могло да бъде — страшното съзнание, че неговата съпруга можеше все още да бъде жива и здрава, а не да лежи в тесния си гроб.