Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

На връщане от гарата в четири часа, докато момчето прескачаше меланхолично локвите, за които братовчедка му Нора весело го дразнеше, че не можел да прескочи, а майка му вървеше отзад с леля му Поли, която дойде облечена с новите си дрехи и вървеше сковано, то изпитваше угнетяващото предчувствие, че денят ще завърши с нещастие. Палавостта на Нора, елегантната й нова кафява рокля с апликации, очевидната й радост, че е дошла при него — всичко това се оказа само малко развлечение.

Той се приближи стоически до тяхната къща, спретната, с ниска ограда от сив камък, обърната към Капългейт, с добре подредена малка градинка отпред, където през лятото баща му отглеждаше богородички и бегонии. Лъснатото бронзово чукче и старателно измитите каменни стъпала пред входната врата свидетелстваха колко страстно обичаше чистотата майка му. На прозорците, пред белите като сняг пердета, три саксии с цветя изпъкваха ярко с разцъфналите си червени цветове.

През това време Нора, зачервена, задъхана, с игриво светещи сини очи, беше изпаднала в настроение на дръзка, весела палавост. Когато заобиколиха къщата и влязоха в задната градина, където по нареждане на майка му трябваше да играят заедно с Анселм Мили, докато стане време за чай, Нора се наведе над Франсис и му прошепна нещо на ухото, а в това време косата й падна върху тясното й засмяно лице. Мократа земя и локвите, в които за малко не паднаха по пътя, подтикваха изобретателността й.

Отначало Франсис не искаше да я слуша — нещо чудно, защото присъствието на Нора обикновено го подтикваше към голямо оживление. Застанал пред нея, дребен и мълчалив, той я изгледа недоверчиво.

— Зная, че ще го направи — настоя тя. — Той винаги иска да играе на светец. Хайде, Франсис. Нека го направим! Нека!

Лека усмивка едва докосна меланхоличните му устни. Почти неохотно той отиде в малката барачка за инструменти в дъното на градината и донесе оттам една лопата, лейка и един стар вестник. Воден от Нора, изкопа между лавровите храсти един трап три педи дълбок, напълни го с вода, после разстла вестника отгоре. Тя пък изкусно посипа вестника с тънък пласт суха пръст. Едва успяха да сложат лопатата на мястото й, ето че Анселм Мили пристигна, облечен в хубаво бяло моряшко костюмче.

Нора погледна към Франсис със страшно голяма радост.

— Здрасти, Анселм! — поздрави го тя весело. — Ех, че хубаво ново костюмче! Чакахме те. На какво да играем?

Анселм Мили обмисли въпроса с любезно снизхождение. Той беше едро момче за своите единадесет години, добре развит, с бели и румени бузи. Косата му беше руса и къдрава, очите му изразителни. Единствено дете на богати и предани родители — баща му беше собственик на доходната фабрика за костено брашно оттатък реката — той беше вече предопределен, по свой собствен и по решение на набожната му майка, да постъпи в Холиуел, прочутия католически колеж в Северна Шотландия, за да следва богословие. С Франсис заедно служеха в олтара на църквата „Света Колумба“. Често го намираха коленичил в църквата, а големите му очи плуваха в сълзи. Когато идваха калугерките на обиколка, го потупваха гальовно по главата. Всички го сочеха, и то с основание, като истински набожно момче.

— Ще устроим лития — каза той. — В чест на света Юлия. Днес е нейният празник.

Нора плесна с ръце.

— Все едно че олтарът й е при лавровите храсти. Да се облечем ли?

— Не. — Анселм поклати глава. — Повече ще се молим, отколкото ще играем. Но ще си представяме, че аз нося патрахил и държа в ръце дари, украсени със скъпоценни камъни. Ти ще си бяла шартрьозка сестра. А ти, Франсис, ще си ми дякон. Сега готови ли сте и двамата?

Франсис беше обзет от внезапно угризение на съвестта. Той не беше на възраст да прави разбор на отношенията си с хората. Знаеше само, че макар Анселм да го обявяваше разпалено за най-близкия си приятел, шумната му набожност пораждаше в него странен, болезнен срам. Към Бога Франсис изпитваше отчаяна сдържаност и пазеше това си чувство, без сам да знае защо и без да го познава, като че ли беше някакъв нежен нерв в тялото му. Когато Анселм заяви пламенно в часа по Закон Божи: „Аз обичам и обожавам нашия Спасител от дъното на душата си“, в това време Франсис преобърна с пръсти мраморните топчета в джоба си, изчерви се като рак, отиде си вкъщи намусен и счупи един прозорец.

На следващата сутрин Анселм, вече школуван посетител на болни, донесе в училище едно варено пиле и заяви на всеослушание, че тази му благотворителност била предназначена за баба Пакстън — старата рибарка, изтъкана от лицемерие и суха като чироз от възпаление на черния дроб, чиито караници в събота вечер превръщаха Капългейт в лудница. Франсис кипна, вмъкна се в гардеробната по време на урок, измъкна разкошното пиле и го изяде с другарите си. А вместо него в пакета сложи една вмирисана глава от моруна. След това сълзите на Анселм и клетвите на старата Мег Пакстън го караха да изпитва голямо злорадо задоволство.