Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Сега обаче Франсис се поколеба, сякаш искаше да даде възможност на другото момче да се спаси. Той каза плахо:

— Кой ще върви най-напред?

— Аз, разбира се! — Анселм се изпъчи и зае мястото си като предводител. — Пей, Нора „Tantum ergo“.

Нора запя с тънкия си глас, литията потегли в колона. Когато се приближиха до лавровите храсти, Анселм издигна към небето вкопчените си една в друга ръце. В следващия миг стъпи върху вестника и се просна по очи в калта.

За десетина секунди нито един от тримата не мръдна. Когато Анселм се разрева, като правеше усилия да се изправи, Нора прихна да се смее. Докато той хленчеше през сълзи: „Грехота! Грехота е!“, тя подскачаше наоколо, смееше се и крещеше подигравателно като луда:

— Бий го, Анселм, бий го! Защо не напердашиш Франсис?

— Не искам! Не искам! Аз ще му обърна и другата си страна — проплака Анселм, после хукна към къщи.

Нора се хвана за Франсис не на себе си от радост, безсилна, задавяна от смях, а по бузите й течаха сълзи. Франсис не се смееше, само гледаше към земята мълчаливо навъсен. Защо се беше унижил да извърши такава глупост, докато баща му вървеше по враждебните улици на Етал? Той още продължаваше да мълчи, когато влязоха вкъщи да пият чай.

В приветливата предна стая, където масата беше вече сложена за върховния обред на шотландското гостоприемство, с най-хубавите порцеланови чаши и най-хубавите галванизирани прибори на малкото домакинство, майката на Франсис седеше заедно с леля Поли. Откровеното й сериозно лице беше леко зачервено от огъня, а ниското й пълно тяло от време на време се навеждаше напрегнато към часовника.

Сега, след неспокойния ден, с душа, изпълнена по равно със съмнение и увереност — когато тя си казваше колко глупави са страховете й — ушите й бяха настроени да чуе стъпките на мъжа си. Тя изпитваше неудържим копнеж по него. Баща й, Даниел Глени, беше дребен и неуспял хлебар по професия, по свой избор проповедник на открито, водач на свое собствено чудновато християнско братство в Дароу, несравнимо просто корабостроително градче на дванадесетина мили от града Тайнкасъл. На осемнадесет години тя се влюби лудо в младия туидсайдски рибар Александър Чисхолм в един празничен ден, когато беше свободна от бащината си хлебарница, и веднага се ожени за него.

На теория пълната несъвместимост на такъв брак го осъждаше предварително на неуспех. В действителност той се оказа рядко сполучлив. Чисхолм не беше фанатик. Тих, добродушен по природа, той нямаше никакво желание да влияе върху религиозните разбирания на жена си. От своя страна и тя нямаше склонност да спори, защото от малка беше надъхана с набожност, основана върху доктрината на чудатия й баща за всеобща верска търпимост.

Даже и когато първото й увлечение утихна, тя се чувстваше много щастлива. Според нейните собствени думи съпругът й беше голямо облекчение за нея вкъщи: спретнат, сговорчив, сръчен, винаги когато ставаше нужда да й поправи чукчето на пътната врата, да улови и заколи някоя кокошка, да извади меда от питите. Неговите богородички бяха най-хубавите в Туидсайд, неговите кокошки от породата бантам никога не оставаха без награда на изложбата. Гълъбарникът, който скоро беше направил за Франсис, беше същинско чудо на търпение и сръчност. Имаше моменти през зимните вечери, когато тя седеше и плетеше край огнището, докато Франсис спеше сладко на леглото. Вятърът свиреше приятно около малката къщичка, котлето къкреше на огъня и нейният дълъг, кокалест Алекс крачеше из кухнята с дългите си крака, зает мълчаливо с някаква работа. Тогава тя се обръщаше към него със странна, нежна усмивка:

— Мъжо, колко си ми мил!

Сега погледна нервно към часовника: да, късно беше. Отдавна беше минало обикновеното време за връщането му вкъщи. Навън по небето се трупаха облаци и ускоряваха смрачаването. Тежки дъждовни капки плющяха по стъклата на прозорците.

Нора и Франсис влязоха в стаята. Майката осъзна, че отбягва загрижения поглед на сина си.

— Е, деца! — Леля Поли ги повика при своя стол и мъдро отправи думите си към въздуха над главите им. — Хубаво ли си поиграхте? Добре. Изми ли си ръцете, Нора? Ти сигурно чакаш концерта тази вечер, Франсис? И аз обичам музиката. Божичко, момиче, стой мирна. И да не забравиш да се държиш прилично пред хората, моята дамичка… сега ще пием чай.

Нямаше как да се пренебрегне този намек. Елизабет стана със засилваща се тежка болка в душата, защото се опитваше да я прикрие.