Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Най-после стигнаха до другата барака, дървена постройка от накатранени дъски, здраво закрепена за речния бряг зад високия каменен кей и множество прострени мрежи. Франсис не можеше да понася повече. Втурна се напред с разтуптяно сърце и блъсна вратата. После, като завършек на целия ден, прекаран в страхове, извика, силно задушаван от мъка, с облещени от смайване очи. Баща му беше там със Сам Мърлиз, прострян на една пейка. Лицето му беше бледо и окървавено, едната му ръка — превързана грубо с превръзка през рамо, над едната му вежда имаше голяма кървава рана. И двамата мъже бяха по фланела и ботуши. На близката маса имаше чаши и една пръстена кана, един мръсен кървав сюнгер беше захвърлен до черпака с мътна вода. Ветроупорният фенер хвърляше върху тях жълта ивица слаба светлина, докато зад тях синкавите сенки пълзяха и трептяха в тайнствените ъгли и под покрива, по който дъждовните капки биеха като по барабан.

Майка му се втурна напред и се хвърли на колене до пейката.

— Алекс… Алекс… ранен ли си?

Макар че очите му бяха помътнели, бащата се усмихна или поне се опита да се усмихне с безкръвните си посинели устни.

— Не по-зле от някои, които се опитаха да ме ранят, жено.

В очите й бликнаха сълзи, породени от неговото своеволие и от нейната обич, сълзи от гняв срещу онези, които го бяха докарали до това положение.

— Когато той влезе тук, почти му беше изпята песента — намеси се Мърлиз и направи някакво неясно движение с ръка. — Но аз го подкрепих с една-две чаши.

Тя хвърли гневен поглед към другия мъж, натряскал се както обикновено в събота вечер. Почувства се безсилна от яд, че този пиян глупак е напил Алекс с ракия на всичко отгоре, след тази ужасна рана. Елизабет видя, че той беше изгубил голямо количество кръв… тук нямаше нищо, с което да го лекува… трябваше веднага да го махне оттук… Веднага.

Тя прошепна, като напрегна всички сили:

— Можеш ли да си дойдеш вкъщи с мен, Алекс?

— Така мисля, жено… ако вървим полека.

Тя се замисли трескаво, като поведе борба срещу паниката и смущението си. Всички инстинкти й подсказваха да го отведе на топло, на светло и в безопасност. Видя, че кръвта бе престанала да тече от най-лошата му рана, едно срязване с нож чак до костта на сляпото око. Тогава се обърна рязко към сина си.

— Тичай вкъщи, Франсис. Кажи на леля си Поли да приготви необходимото. После иди веднага да повикаш доктора.

Разтреперан като от силна треска, Франсис направи с ръка едно неясно, конвулсивно движение в знак, че е разбрал. После хвърли последен поглед към баща си, наведе глава и хукна по кея като бесен.

— Опитай се, Алекс… чакай да ти подам ръка. — Тя отхвърли рязко предложението на Сам Мърлиз да помогне, защото знаеше, че помощта му е по-лоша от нищо, и помогна на мъжа си да се изправи на крака.

Той се изправи полека, послушно. Страшно разнебитен беше, не знаеше какво прави.

— Тогава аз тръгвам, Сам — продума той като зашеметен. — Лека ти нощ.

Тя прехапа устни, измъчвана от неувереност, но си наложи да бъде твърда и го изведе навън, посрещната от поройния дъжд. Когато вратата се затвори след тях и той застана на краката си колебливо, без да обръща внимание на дъжда, пред очите на Елизабет се мярна картината на това мъчително връщане през разкаляните ниви и ливади с безпомощния си мъж. Но внезапно, докато се колебаеше, една мисъл я осени. Как не се бе сетила досега? Ако мине по късия път по моста до тухларницата, може да спести най-малко една миля, за половин час да го заведе вкъщи и да го сложи на легло, вън от всякаква опасност. Тя го хвана за ръка с нова решителност. После напрегна сили срещу пороя, като крепеше мъжа си, и насочи стъпките си нагоре по реката, към моста.

Отначало той очевидно не подозираше целта й, но по едно време, когато шумът на придошлата вода стигна до ухото му, се спря.

— По кой път вървим, Лизбет? Не можем да минем при тухларницата като е придошла Туид.

— Мълчи, Алекс… не си хаби силите да говориш. — Тя го успокои и му помогна да продължи пътя си.

Стигнаха до моста, тесен, висящ, направен от дъски, с телено въже отстрани като перило. Той минаваше над най-тясното място на реката и беше съвсем здрав, но рядко се използваше, тъй като тухларницата, която обслужваше, отдавна беше затворена. Когато Елизабет стъпи върху него, чернотата и оглушителния рев на водата й вдъхнаха известно смътно съмнение, може би предчувствие. Тя се спря, защото нямаше място за двамата да вървят един до друг, и погледна назад към превития и мокър до костите си съпруг, подтиквана от изблик на чудна майчинска нежност.