Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Мисис Глени беше дребнава, разхвърляна и стисната, свикнала да гледа със самосъжаление на постоянното западане на мъжа си. След като уволниха каруцаря, а после продавачката от магазина, след като затвориха една след друга пещите и постепенно западнаха, докато започнаха да продават нищожни количества банички по за два петака и сладкиши по за половин петак, тя скоро почна да гледа на Франсис като на непоносим товар. Радостта от придобитите седемдесет лири скоро угасна, и те започнаха да й се виждат скъпо откупени. И без това измъчена от отчаяно пестене, разходите за неговото облекло, за храната и училищните му такси се превърнаха за нея във вечна Голгота. Тя броеше залците му с примирение. Когато панталоните му се охлузиха, мисис Глени му преправи един вехт зелен костюм на Даниел, останка от юношеските години на мъжа й. „Новите“ дрехи на Франсис имаха такава чудновата кройка и цвят, че всички му подвикваха подигравателно по улиците и скоро животът на момчето се превърна в същинско мъчение. Макар че училищните такси на Малкъм се плащаха точно в определения ден, тя обикновено успяваше да забрави за таксите на Франсис, докато той най-после се принуждаваше да й напомни, разтреперан, пребледнял от унижение, след като са го изобличили пред целия клас. Тогава тя зяпваше, придаваше си вид, че припада, посягаше към повехналите си гърди и наброяваше парите сякаш проливаше собствената си кръв.

Въпреки че малкото момче понасяше стоически всичко това, за него беше страшно съзнанието, че е само… съвсем само. Обезумяло от тъга, то излизаше и дълго се разхождаше, като напразно претърсваше пустата страна за някоя рекичка, където да лови пъстърви. Заглеждаше се след заминаващите параходи, измъчвано от копнеж, и захапваше каскета си, за да задуши отчаянието си. Притиснато между противоречиви религиозни убеждения, то не знаеше къде се намира. Острият му и жаден за знания ум беше помрачен, лицето му посърна. Единственото му щастие настъпваше през ония вечери, когато Малкъм и мисис Глени отсъстваха от къщи. Тогава той сядаше срещу дядо си Даниел пред огъня в кухнята и наблюдаваше дребния хлебар как обръща страниците на своята библия, в пълно мълчание и с неизразима радост в погледа.

Мълчаливото, но непоколебимо решение на Даниел да не се меси в религиозните убеждения на момчето — как можеше той да му се меси, когато проповядваше всеобща верска търпимост! — представляваше за мисис Глени, така да се каже, постоянен трън в очите. За „християнка“ като нея, която смяташе душата си за спасена, това напомняне за глупостта на сина й означаваше същинска анатема и ставаше причина съседите да ги одумват.

Върхът на злото дойде след година и половина, когато Франсис, като непризнателен умник, прояви нетактичността да бие Малкъм на едно състезание по домашно съчинение, устроено от училището. Такова нещо не можеше да се претърпи. Мисис Глени се заяде с мъжа си и няколкото седмици непрекъснато „гризане“ сломиха духа на хлебаря. Той се намираше пред прага на ново фалиране. Дойдоха до споразумение, че образованието на Франсис е завършено. Усмихната мазно за пръв път от месеци насам, мисис Глени увери момчето, че сега то е вече млад мъж, годен да допринася за издръжката на семейството, годен да запретне ръкави и да докаже, че трудът е нещо благородно.

Той отиде на работа в корабостроителницата „Дароу Шипърд“, като помощник при занитването, дванадесетгодишен, с три шилинга и половина седмична заплата.

До седем и четвърт Франсис свърши с чиниите. Малко по-живо прегледа облеклото си пред малкото късче огледало и излезе.

Навън беше още светло, но вечерният въздух го накара да се закашля и да вдигне яката на палтото си, когато забърза за Хай стрийт, покрай общинския обор и спиртния склад, докато най-после стигна до магазина на доктора на ъгъла, с двете му топчести стъкленици, червена и зелена, и четвъртитата бронзова табелка: „Д-р Съдърланд Тълок, лекар и хирург“. На влизане устните на Франсис бяха леко разтворени.

В магазина на доктора беше тъмно и миришеше на алое, смрадлика и валериан. Едната страна беше запълнена от полици с наредени по тях тъмнозелени стъкленици, а в дъното три дървени стъпала водеха към малкия хирургически кабинет отзад, където д-р Тълок правеше прегледите си. Зад дългия тезгях стоеше най-големият син на доктора, снажно шестнадесетгодишно момче с луничави и грамадни ръце с жълта коса и ленива мълчалива усмивка, и загъваше лекарства върху една мраморна плоча, нашарена с петна от червен восък.