Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

То се усмихна приятелски, когато поздрави Франсис. После и двете момчета погледнаха настрани; отбягваха се едно друго — и на едното, и на другото му беше стеснително да гледа обичта в очите на другаря си.

— Аз закъснях, Уили! — Франсис продължи да гледа упорито в цокъла на тезгяха.

— И аз закъснях… трябва да предам тези лекарства, татко ми поръча. — Сега, след като Уили беше започнал да учи медицина в Армстронг колеж, д-р Тълок го бе „назначил“ с тържествена духовитост за свой помощник.

Последва мълчание. По-възрастното момче погледна тайнствено към приятеля си.

— Ти реши ли?

Очите на Франсис останаха втренчени в пода. Той кимна замислен, със стиснати устни.

— Да.

— Имаш право, Франсис. — По равното и флегматично лице на Уили се изписа одобрение.

— Аз да бях, нямаше да изтърпя толкова време.

— И аз не можех… и аз… — измънка Франсис, — ако не бяхте… хм… дядо и ти. — Тясното му младежко лице, потайно и мрачно, пламна като рак, когато последните думи излязоха на един дъх от устата му.

Уили се изчерви от съчувствие и продума:

— Аз ти намерих влака. Има един директен, тръгва от Алстед всяка събота в шест и тридесет и пет… Тихо. Татко идва. — Той замълча и предупреди с поглед, когато вратата на кабинета се отвори и д-р Тълок се появи, за да изпрати последния си пациент.

Когато докторът, пъргав, напет, мургав мъж с вълнен костюм на черни и бели квадратчета, се връщаше към момчетата, буйната му коса и лъскавите му мустаци сякаш изпускаха искри от жизнена сила. Въпреки ужасната репутация, че е общопризнатият свободомислещ на града и открит привърженик на Роберт Инджърсол и професор Дарвин, той притежаваше най-обезсърчителния чар и вид на човек, който може да бъде полезен в стаята с болни. Понеже хлътналите страни на Франсис придаваха мрачен вид на лицето му, докторът пусна една страшна шега.

— Е, момче… ето още един утрепан! О, още не е пукнал! Но скоро ще пукне. Такъв добър човек, пък оставя голямо семейство. — Усмивката на момчето беше толкова пресилена, че не можеше да го задоволи. Той смигна с предизвикателно усмихнатото си око, като си спомни за своето собствено тревожно юношество: — Горе главата, слугинско помощниче… и след сто години все така ще бъде!

Преди Франсис да може да отговори, докторът се изсмя късо, отмести назад коравата си четвъртита шапка и се залови да си слага ръкавиците за разходка. На път към кабриолета, той викна назад:

— Да не забравиш да го доведеш на вечеря, Уили. Гореща пруска киселина в девет часа!

Един час по-късно, след като лекарствата бяха предадени, двете момчета тръгнаха мълчаливо към къщата на Уили, голяма занемарена вила с лице към градската градина. Когато заговориха с тих глас за дръзките изгледи за другиден, духът на Франсис се повиши. Животът никога не му се виждаше така враждебен, когато биваха заедно с Уили Тълок. И все пак, чудно нещо, приятелството им започна с бой. Един ден след училище, като слизаше по Капъл стрийт заедно с десетина съученици, Уили погледна случайно към католическата църква, грозна, но безобидна сграда до централата за светилен газ.

— Я елате бе! — извика той в лудешко настроение. — Имам шест пенса. Я да влезем да ни простят греховете!

После, като се огледа, забеляза Франсис между другите. Веднага се изчерви до ушите. Той нямаше намерение да изрече такава глупава шега и тя би минала незабелязано, ако Малкъм Глени не се бе захванал за нея и не я бе раздухал така ловко, че да докара работата до бой.

Подстрекавани и от останалите, Франсис и Уили се биха в градската градина, докато се разкървавиха взаимно, но схватката остана нерешена. Биха се добре, и двамата проявиха безропотен кураж, а когато тъмнината прекъсна боя им, въпреки че нито един от тях не беше победител, и двамата очевидно бяха яли достатъчно пердах. Но с жестокостта на младостта зрителите отказаха да оставят разпрата да заглъхне. На следващата вечер, пак след училище, двамата противници отново бяха изправени един срещу друг. Упрекнаха ги, че били страхливи и ги насъскаха да се удрят по и без това лошо битите си глави. И пак окървавени, капнали от умора, но упорити, нито един от двамата не се съгласи да признае другия за победител. Така в продължение на цяла една ужасна седмица всеки ден ги изправяха един срещу друг, като петли за бой, за удоволствие на по-подлите им другари.

Тази безчовечна, безпричинна и безкрайна разпра се превърна в кошмар и за двамата. В събота те се срещнаха неочаквано лице в лице, сами. Последва един мъчителен миг, след това сякаш земята се разтвори, небето се стопи, и всеки един от тях метна ръка около врата на другия. Уили изхълца: „Не искам да се бия с теб, момче, обичам те!“, а Франсис присви зачервените си очи и отвърна сред плач: „Уили, в цял Дароу обичам най-много теб!“.