Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Най-после, най-после свирката изпищя. Какво блажено облекчение! Франсис застана неподвижно, овлажни с език напуканите си устни, като оглушал от прекъсването на всякакви шумове. На път към къщи, изпоцапан и потънал в пот, уморен, той си мислеше: „Утре… утре…“. Странният пламък в очите му се върна, той изправи рамене.

Тази вечер Франсис извади сандъчето си от скривалището в изоставената пещ и смени купчината сребърни и медни монети, спестени убийствено бавно, и получи срещу тях половин лира. Златната монета, стисната дълбоко в джоба на панталона, просто изгаряше ръката му. Зачервен от възторг, той помоли мисис Глени да му даде игла и конец.

Тя се сопна, после изведнъж му хвърли прикрит изпитателен поглед.

— Чакай! Има една макара в горното чекмедже… при онова пакетче игли. Можеш да я вземеш. — Тя го изпрати с очи до вратата.

В самотата на голата си и окаяна стая над хлебарницата, той загъна монетата в едно четвъртито парче книга и я заши здраво под подплатата на палтото си. Почувства известна радостна сигурност, когато слизаше да върне иглата.

На следващия ден, събота, работата в корабостроителницата свърши в дванадесет. При мисълта, че никога вече няма да влезе пак през тези врати, настроението му се повиши толкова много, че на обяд почти нищо не можа да хапне. Той съзнаваше, че радостта и безпокойството му бяха повече от достатъчни да предизвикат някакво строго разпитване от страна на мисис Глени. За негово голямо облекчение тя не спомена нищо. Щом стана от масата, Франсис се измъкна от къщи, слезе по Ийст стрийт и тогава си плю на петите.

Вън от града момчето намали крачките си до бърз ход. Сърцето пееше в гърдите му. Преживяването му беше патетично банално: прастарото бягство на всяко нещастно дете. Но за него то означаваше пътя към свободата. Щом стигнеше веднъж в Манчестър, можеше да си намери работа в памучните предачници. Беше уверен в това, двойно уверен.

Измина за четири часа петнадесетте мили до гара Алстед. Удряше шест часа, когато той влизаше в гарата.

Франсис седна под една газова лампа отвън на пустия ветровит перон, отвори джобното си ножче, сряза конеца на зашитата подплата, извади сгънатата книжка и измъкна от нея лъскавата монета.

На перона се появи един носач, дойдоха и някои други пътници.

Гишето за билети се отвори.

Той зае мястото си на опашката и поиска билет, когато му дойде реда.

— Девет шилинга и шест пенса — каза касиерът, като пъхна зеленото картонче в машината за отпечатване на датата.

Франсис си отдъхна: най-после, не беше пресметнал погрешно стойността на билета. Той пъхна парата през гишето. Последва кратко мълчание.

— Какъв е този номер? Аз казах девет шилинга и шест пенса.

— Аз ви дадох половин лира.

— Ами, дал си ми! Ако се опиташ още веднъж, ще те пратя в дранголника! — Касиерът му хвърли парата с възмущение.

Монетата не беше половин лира, а нов, лъскав петак.

Смаян до болка, Франсис проследи с очи как влакът се втурна в гарата, взе живия си товар, изсвири и изчезна в нощта. Тогава, с лутане като в тъмна нощ, умът на момчето прозря бавно загадката. Когато то разпра подплатата, шевът не беше направен с неговото несръчно шиене, а стегнат и от опитна ръка. Като мълния му мина през ума кой беше взел парите: мисис Глени!

В девет и половина, отвъд миньорското село Сандерстон, в гъстата влажна мъгла, която задушаваше светлината от лампите на кабриолета му, един мъж за малко щеше да прегази някакво самотно човешко същество, което се движеше по средата на пътя. Само един-единствен човек можеше да се движи в такова място и по такова време. Д-р Тълок се хвана за гърдите от изумление, наведе се напред и втренчи очи в мъглата, а заповедническата му ругатня остана недовършена.

— Боже господи, Хипократе! Ти ли си! Качвай се! Бързо, чуваш ли… докато кобилата не ми е откъснала ръцете от раменете. — Докторът загърна с одеялото пътника си. Направи го, без да задава въпроси, беше му известна лечебната мощ на мълчанието.

Към десет и половина Франсис пиеше гореща супа пред огъня в дневната на доктора, сега останала без обичайните си обитатели и така неестествено тиха, че котката спеше мирно върху килимчето пред огнището. Миг след това в стаята влезе мисис Тълок, с коса спусната на плитка и с домашна роба, разкопчана върху нощницата. Тя застана до мъжа си и започна да оглежда капналото от умора момче, което сякаш не долавяше тяхното присъствие и шепота им, толкова унесено беше в странна апатия. Макар че се опита, то не успя да се усмихне, когато докторът пристъпи напред и извади стетоскопа си с насмешлива гримаса: