Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Намираха се точно срещу градската градина, открито място, обраснало с гъста трева, в средата с изоставена беседка за музика, един ръждясал писоар в дъното и няколко пейки, повечето от тях без облегало. В тази градина бледолики деца играеха, а безделници пушеха и спореха шумно. По едно време Франсис съгледа нещо и кожата му веднага настръхна — минаваха покрай събранието на дядо му. В най-отдалечения от писоара край едно малко червено знаме беше забито в земята, а на него се четяха с полуизтрити златни букви думите: „Мир на земята за хората с добра воля!“. Срещу знамето се намираше една носима хармоника. До хармониката на походно столче седеше мисис Глени с мъченическото си изражение на лицето, а до нея стоеше Малкъм, стиснал намръщено в ръце една книга с химни. Между знамето и хармониката, върху ниска дървена площадка се виждаше Свети Дан, заобиколен от тридесетина души.

Когато момчетата наближиха групата, Даниел беше свършил встъпителната си молитва и започваше проповедта си, гологлав и с отметната назад глава. Проповедта му представляваше хубав, благ зов. Тя изразяваше горещото убеждение на Даниел, разкриваше простата му душа. Доктрината му почиваше върху братството, обичта един към друг и към Бога. Човек да помага на ближния си, да донесе мир и добра воля на земята. Само да можеше да поведе човечеството към този идеал! Той нямаше никакви конфликти с църквите, само ги кореше благо; не формата е от значение, а основата, смирението и милосърдието. Да, и търпимостта! Безполезно е човек да изразява тези чувства, ако не ги прилага на дело.

Франсис и по-рано беше чувал дядо си да говори и съчувстваше упорито на тези гледища, поради които Свети Дан беше посмешището на половината град. Сега, подтиквано от лудото му намерение, сърцето му се стопли от разбиране и обич, от копнеж за нов свят, отърсен от жестокост и омраза.

Изведнъж, както слушаше, той видя Джо Моир, старшията на неговата работническа група в корабостроителницата, да обикаля около сбралите се. След него се мъкнеше цялата тайфа гамени, които висяха около Спиртния склад, въоръжени с тухли, изгнили плодове и мазни парцали, изхвърлени от фабриката за парни котли. Моир беше разхайтен, но обичлив великан. Когато се напиваше, весело преследваше разните душеспасителни и други молитвени събрания на открито.

Той грабна една шепа потънали в масло парцали, и извика:

— Ей, Дан! Изпей ни една песен и ни поиграй малко!

Франсис пребледня и облещи очи. Готвеха се да разпръснат събранието! Пред очите му се мярна картина — мисис Глени вади с пръсти един узрял домат от изпоцапаната си коса, една мазна дрипа залепва по омразното лице на Малкъм. Душата му заликува от бурна радост до захлас.

После видя озареното от чудно напрежение лице на Дан, който не подозираше опасността. Всяка негова отделна дума, пропита с чувство, беше породена от неутолима искреност, възникнала в дълбините на душата му.

Франсис се втурна напред. Без да знае как или защо, се намери до Моир, улови го за лакътя и го замоли задъхан:

— Недей, Джо! Моля ти се, недей! Нали сме приятели?

— Дяволи! — Моир погледна надолу, пиянското му мръщене се стопи в приятелска усмивка, когато позна Франсис. — За Исуса Христа, Франсис! — После добави бавно: — Аз бях забравил, че ти е дядо. — Напрегнато мълчание. После се обърна заповеднически към последователите си: — Вървете, момчета, ще отидем на площада, за да си го изкараме на Алилуите!

Когато се отдалечаваха, хармониката засвири живо. Никой друг, освен Уили Тълок, не разбра защо гръмотевицата не бе паднала.

Една минута след това, на влизане в къщи Уили запита озадачен, но трогнат:

— Защо го направи, Франсис?

Франсис отвърна с разтреперан глас:

— Не знам… Имаше нещо в думите му… Колкото омраза съм виждал през последните четири години, стига ми. Баща ми и майка ми нямаше да се удавят, ако хората не го бяха мразили… — Той млъкна засрамен, последните му думи едва се дочуха.

Уили го поведе мълчаливо към дневната. След вечерния здрач навън, там цареше изобилна светлина, весел шум и разточителен, безреден разкош. Стаята беше дълга, висока, стените й облепени с кафява хартия, и претъпкана с изпочупени мебели с червена плюшена тапицерия, столовете без странични облегалки, вазите пукнати и лепени, шнурът за звънеца охлузен, върху камината куп стъкленици, етикети, кутии с прахове, играчки, а на олющената писалищна маса книга и деца.

Макар че беше почти девет часа, нито един от семейство Тълок не си беше легнал. Седемте по-малки братчета и сестричета на Уили — Жана, Том, Ричард… толкова дълъг списък, дори баща им признаваше, че ги забравя — се занимаваха с най-различни работи: четяха, пишеха, рисуваха, боричкаха се, сърбаха вечерята си от топъл хляб с мляко. Майка им, Агнес Тълок, сънлива, пълна жена, с половината коса паднала на една страна и с разкопчана пазва, беше взела бебето от люлката му край огнището и след като беше сменила мократа му пеленка, сега флегматично кърмеше пеленачето с разголено задниче и притиснато в осветената й от огъня гърда.