Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Свети Дан пристъпи към масата, отряза си разсеяно един резен сирене, наля си чаша мляко и започна да яде простата си вечеря все още прав. След като беше съблякъл работните си дрехи — жилетка, панталон и разпорени плъстени пантофи — той си оставаше все такъв незначителен и прегърбен в лъскавите черни панталони и стария си фрак, твърде тесен и къс за него, с целулоидната си яка и плетена черна вратовръзка. Ръкавелите му бяха от целулоид, за да се пести прането. Те бяха напукани, пък и обувките му имаха нужда от изкърпване. Свети Дан беше малко прегърбен. Погледът му, обикновено измъчен, често пъти унесен в екстаз, сега беше замислен, кротък, зад очилата с желязна рамка. Докато дъвчеше, загледа се благо към Франсис.

— Виждаш ми се уморен, внучето ми. Вечерял ли си?

Франсис кимна. Стаята му се виждаше по-светла, откакто се беше върнал дядо му. Сега дядовите му очи приличаха повече на майчините му.

— Има една тава кифли с череши, ей сега ги извадих. Можеш да си вземеш една, ако искаш… на полицата над пещта са.

Мисис Глени изсумтя от това безсмислено разсипничество; тъкмо това негово разпиляване на стоката беше станало причина да фалира на два пъти, да се провали. Главата й увисна надолу с още по-голямо примирение.

— Кога искаш да тръгнеш? Ако тръгваме сега, ще затворя магазина.

Той погледна големия си сребърен часовник с жълт кокален предпазител.

— Да, затвори сега, майко, Божията работа идва най-напред. И, освен това — добави той тъжно, — тази вечер няма да имаме вече други клиенти.

Докато тя спускаше кепенците върху оплютите от мухите тестени изделия, той стоеше затворен в себе си, унесен да обмисля проповедта си за тази вечер. После се раздвижи.

— Хайде, Малкъм! — А към Франсис: — Пази се, внучето ми. Недей стоя до късно.

Малкъм измърмори нещо под носа си, затвори книгата и си взе шапката. После последва баща си навъсен. Мисис Глени си сложи черни кожени ръкавици и си придаде обичайното „мъченическо“ изражение на лицето — нещо специално за такива събрания.

— Да не забравиш чиниите, чу ли! — Тя отправи към Франсис многозначителна пресилена усмивка. — Жалко, че няма да дойдеш с нас!

Когато те тръгнаха, Франсис поведе борба със себе си, защото му идваше да сложи глава върху масата, а не искаше. Новото му героично решение го възпламени. Мисълта му за Уили Тълок наелектризира измореното му тяло.

Франсис натрупа накуп върху мивката мазните чинии и се залови да ги мие, а в това време набързо преценяваше положението си, със сърдито сключени вежди.

Тази напаст от натрапени благодеяния тежеше върху него още от оня момент, преди погребението, докато Даниел Глени каза на Поли Банън замислен: „Аз ще взема момчето на Елизабет. Ние сме единствените му близки роднини. Той трябва да дойде при нас!“.

Само това прибързано доброжелателство не би могло да го довлече тук. Трябваше да дойде и следващата отвратителна сцена, когато мисис Глени посегна да заграби малкото наследство, парите от бащината му застраховка и от продажбата на мебелите и като се позова пред Поли на някои застрашителни членове от закона, отхвърли нейното предложение тя да стане настойница на сирачето.

Тази последна острота прекъсна всички негови връзки със семейство Банън — рязко, болезнено, сякаш той самият беше косвено виновен. Поли се почувства засегната и оскърбена, но реши, че е направила всичко по силите си и несъмнено го заличи от паметта си.

Когато Франсис пристигна в къщата на хлебаря, тя му се видя привлекателна като всяко ново нещо. Изпратиха го в местната прогимназия, с нова чанта на гърба. Малкъм го придружи, а на тръгване мисис Глени го прегледа и изчетка. Тя се загледа от вратата на магазина подир двамата ученици с известна бледа сянка от гордостта на собственика.

Уви! Този филантропичен изблик скоро заглъхна. Даниел Глени беше светец, човек с нежна, благородна, осмивана душа, който заедно със сладкишите си раздаваше и нравствени поучения, съчинени от самия него, а всяка събота вечер прекарваше полека из града коня от каруцата си с голям отпечатан текст, закрепен за задницата на животното: „Обичай съседа си като самия себе си!“. Но той живееше в райски блян, от който се събуждаше от време на време, угрижен и потънал в пот, за да застане лице срещу лице с кредиторите си. Тъй като работеше неуморно, с глава върху гърдите на Аврама и крака в коритото с тесто, не можеше да не забравя за присъствието на внука си. Когато си спомняше за него, улавяше момчето за ръката и го извеждаше в задния двор с една торба трохи, да нахранят врабците.