Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

— Няма повече да чакаме Алекс. Ще започваме. — Тя се усмихна пресилено за свое успокоение. — Той може всеки момент да си дойде.

Чаят беше разкошен, сладките и овесените банички бяха домашна изработка, а мармаладите — варени от самата Елизабет. Но над масата надвисваше известно тежко напрежение. Леля Поли не правеше нито една от сухите си забележки, които обикновено караха Франсис да изпитва такава тайна радост, а седеше изправена, с прибрани лакти, с единия си пръст извит около дръжката на чашата. Стара мома, към четиридесетгодишна, с продълговато, повехнало, приятно лице, малко чудновата в тоалета си, внушителна, хладнокръвна, замислена, тя имаше вид на същински образец на съзнателна благост. Дантелената й кърпичка беше поставена върху полата й, носът й беше зачервен като на всеки от горещия чай и над всичко това една птичка се мъдреше върху шапката й, сякаш легнала да мъти в топло гнездо.

— Дойде ми на ум, Елизабет… — Тя тактично запълни настъпилото мълчание. — Можеше да доведат момчето на Мили… Нед се познава с баща му. Чудесна склонност има този Анселм. — Без да мръдне главата си, тя докосна Франсис с дружелюбните си всезнаещи очи. — Ще трябва и теб да изпратим в Холиуел, момчето ми. Елизабет, искаш ли синът ти да държи проповеди в църква?

— Не давам единственото си дете.

— Всевишният обича единствените деца на родителите — отвърна леля Поли мъдро.

Елизабет не се усмихна. Синът й щеше да стане голям човек, така беше решила тя, знаменит адвокат, а може би хирург. Тя не можеше да понася мисълта, че той ще се измъчва душевно от неизвестността и черните лишения на свещениците. Разкъсвана от все по-голямото си нетърпение, извика:

— Алекс трябва да си дойде вече. Страшно… страшно безразсъдно е от негова страна. Ще стане причина всички да закъснеем, ако не си отваря очите.

— Може още да не е свършил сметките си — обади се леля Поли предпазливо.

Елизабет се изчерви болезнено и вече загуби всякакво самообладание.

— Той трябваше да се върне досега в бараката… винаги отива там, като се върне от Етал. — Тя направи отчаян опит да потисне страха си. — Няма да се учудя, ако съвсем е забравил за нас. Страшно разсеян човек е. — Тя замълча. — Ще го почакаме още пет минути. Още един чай, лельо Поли?

Но пиенето на чая свърши и не можеше да бъде продължавано повече. Настъпи тягостно мълчание. Какво ли е станало с него?… Няма ли, няма ли да се върне най-после? Сякаш болна от безпокойство, Елизабет не можеше повече да се въздържа. Тя хвърли към мраморния часовник последен поглед, пропит с мрачни предчувствия, и стана от стола си.

— Ще ме извиниш, лельо Поли, трябва да изтичам до долу, да видя защо се бави. Няма да се бавя много.

Франсис беше страдал по време на тези напрегнати минути… преследван от видението на една тясна уличка, потънала в мрак, гъмжило от непознати лица, бъркотии, баща му обграден… бие се, пада под краката на тълпата… главата му тупва зловещо, като се удря върху паветата, да ти прилошее като слушаш. Изведнъж той разбра, че трепери.

— Нека и аз да дойда, мамо! — извика той.

— Глупости, момче! — Тя се усмихна леко. — Ти стой тук да забавляваш гостите.

За голяма изненада леля Поли поклати глава. Досега тя с нищо не беше издала все по-силното си безпокойство. И сега не го издаде. Но с внушителна твърдост забеляза:

— Вземи момчето със себе си, Елизабет. Нора и аз можем и сами да стоим.

Последва мълчание, по време на което Франсис молеше с очи.

— Добре… можеш да дойдеш.

Майка му го загърна с дебелото палто, после наметна пелерината си, улови момчето за ръката и излезе от топлата светла стая.

Навън валеше като из ведро и беше тъмно като в рог. Дъждовната вода се пенеше, като се удряше в камъните и се стичаше в каналите на пустите улици. Когато започнаха да се изкачват с големи усилия по Меркат Уайнд, покрай далечния площад и замъгленото осветление на общинския салон, нов страх като че ли изскочи от бурния мрак и сви сърцето на Франсис. Той се опита да се бори срещу него, като стисна устни и нагоди крачките си към бързия ход на майка си.

Десет минути по-късно прекосиха реката по моста Бордър бридж и се запътиха покрай наводнения кей към барака 3. Там майка му спря смаяна. Бараката беше заключена, празна. Тя се обърна нерешително, после внезапно забеляза слаба светлина, мъждукаща сред дъжда и нощния мрак на около една миля нагоре по реката — барака №5, където живееше Сам Мърлиз, помощник-надзирател. Макар че Мърлиз беше загубен човек, пияница, сигурно можеше да им даде сведения. Тя пак тръгна решително. Закрачи с усилие през потъналата във вода ливада, като се препъваше в невидими буци, плетища и трапове. Франсис крачеше до нея и усещаше как страхът й нараства с всяка нова стъпка.