Арчибалд Кронин - Ключовете на царството

Усмивката на баща му се разшири, около очите му се образуваха добродушни бръчици. Франсис беше готов да умре, само и само да спечели тази бащина усмивка.

— Тогава ще трябва да се отиде, както виждам, Лизбет. — Бащата открай време ненавиждаше „градските“ концерти, както ненавиждаше чаени чаши, корави яки и празничните си обувки, които скърцаха. Но той не ненавиждаше тази жена, която искаше от него да я заведе там.

— Ще те чакам непременно, Алекс. Знаеш — в гласа й се долови особена нотка на облекчение, макар че се мъчеше да говори уж равнодушно, — че поканих Поли и Нора от Тайнкасъл… за нещастие, изглежда, че Нед не може да дойде. — Тя се спря. — Ти ще трябва да пратиш някой друг в Етал със сметките.

Той се изправи и погледна жена си бързо, сякаш виждаше през самата нея чак до дъното на нежните й гънки. Отначало от радост Франсис не забеляза нищо. Леля му, сестра на баща му и сега покойница, се беше оженила за Нед Банън, собственик на питейното заведение „Юнион таверн“ в Тайнкасъл, оживен град на шестдесетина мили южно от Туидсайд. Поли, сестра на Нед, и Нора, десетгодишната му племенница, не им бяха близки роднини. Все пак техните посещения винаги можеха да бъдат смятани за радостно събитие.

Внезапно Франсис чу баща си да казва с тих глас:

— Въпреки това, аз трябва да отида в Етал.

Неприятно, натегнато мълчание. Франсис видя, че майка му беше пребледняла като вар.

— Не си длъжен ти да отидеш. Сам Мърлиз или който и да е от мъжете ще отиде на драго сърце вместо теб.

Той не отговори, само продължи да я гледа мълчаливо, засегнат в гордостта си, във вродената си горда недостъпност.

Нейното вълнение се засили. Тя изостави всякакви заобикалки, наведе се напред, сложи нервните си пръсти върху ръката му.

— Заради мен. Алекс. Ти знаеш какво стана миналия път. Положението там било пак лошо… страшно лошо, както чувам.

Той протегна голямата си ръка и я сложи върху нейната, топло, успокоително.

— Ти не искаш да избягам, нали, жено? — Баща му се усмихна и изведнъж стана. — Ще отида рано и ще се върна рано… ще има достатъчно време за теб, за глупавите ни приятели и освен това за скъпоценния ти концерт.

Победена, със сковано от напрежение лице, тя продължи да гледа право във върха на ботушите му.

Смразен и убит духом, Франсис се изпълни с някакво страшно предчувствие за това какво неизбежно щеше да се случи. И наистина, когато се изправи, баща му се обърна към него благо, с рядко съжаление.

— Дойде ми на ум, момчето ми, че ще бъде най-добре днес да останеш вкъщи. Ще има много работа да се върши, докато дойдат гостите.

Изтръпнал от разочарование, Франсис не протестира. Само почувства ръката на майка си стегната около раменете му, сякаш искаше да го задържи.

Баща му се спря за миг на вратата с обичайната дълбока и сдържана обич, изписана в очите му, после излезе мълчаливо.

Макар че след обяд дъждът спря, за Франсис часовете се влачеха страшно мудно. Докато се преструваше, че не вижда загриженото мръщене на майка си, момчето се измъчваше от ясното съзнание за положението им. Тук, в това тихо градче, те бяха известни като хора такива, каквито бяха всъщност — никой не ги закачаше, дори към тях се държаха внимателно, с уважение. Но съвсем друго настроение цареше в Етал, пазарното градче на четири мили оттук, където се намираше централата на риболовното дружество и където баща му беше длъжен да отива всеки месец, за да проверяват сметките за уловената риба.

Преди стотина години еталските нивя и ливади бяха цъфтели от кръвта на привържениците на Парламента. Сега махалото на потисничеството се беше обърнало безпощадно в обратна посока. Под водачеството на новия си старейшина еталци бяха започнали напоследък бесни религиозни преследвания. Образуваха тайни сдружения, свикваха масови събрания на площада, раздухваха общественото настроение до бясна ярост. Когато тълпата започна да вилнее, малцината католици в града бяха изгонени от домовете им, а останалите от околността получиха изрично предупреждение да не се мяркат из улиците на Етал.

Спокойното пренебрежение на баща му към тази закана го изложи на особено църковно проклятие. Миналия месец стана сбиване; тогава снажният рибар на сьомга се отсрами добре. Сега, въпреки подновените закани и грижливия план да го спрат, той пак щеше да отиде…

Франсис се сепна при тази мисъл и малките му юмручета се свиха с всичка сила. Защо не можеха хората да се оставят едни други на мира? Баща му и майка му нямаха една и съща вяра и въпреки това живееха заедно в пълен мир и се уважаваха. Баща му беше добър човек, най-добрият на света… защо искаха да му направят зло? Като нож, забит в самото му сърце, така го обзе ужас при спомена за думата „религия“. Сърцето му се сви, замръзна от смайване, че хората можеха да се мразят за това, че служеха с различни думи на един и същ бог.