Арчибалд Кронин - Зелени години

— Е, момче — възкликна дядо почти с благоговение, — не е ли приятна такава гледка в един хубав, свеж есенен ден.

Не разбрах какво искаше да каже — в същност, двете загърнати в шалове циганки съвсем не ме интересуваха. Бях много отчаян от някои неясни намеци в адвокатската кантора, чувствувах повече от всякога, че съм забулен от някаква тайна. Не започнах да споря, а сбръчках чело и бавно тръгнах с дядо по обратния път. Защо всички тези хора толкова се интересуваха от мен? Какво ги караше да клатят глави, когато ме видеха?

Истината, въпреки че не се досещах за нея, беше проста. В този малък, пропит от предразсъдъци шотландски град, всички смятаха, че майка ми, хубаво, ползуващо се с успех момиче, което можело да „завърти главата на когото си поиска“, се опозорило и се оженило за баща ми Оуен Шанън. Чужденец, срещнала го по време на ваканцията, човек от Дъблин в същност без никакви роднински връзки: заемал някаква незначителна длъжност в една фирма за износ на чай; човек, чиито единствени качества били хубавата външност и добрият характер, ако това изобщо може да се приеме за качества. Но съвсем не вземаха под внимание няколкото щастливи години след това. На смъртта му, последвана тъй скоро и от нейната, се гледаше като на справедливо възмездие, а на появата ми в дома на Леки без средства за съществуване — като на някакво доказателство за присъдата на провидението.

Дядо пое по общинския път, откъдето се виждаше езерото. След половин час, като сви неочаквано, той ни отведе до село Драмбък, точно когато сирените от останалия далеч зад нас завод приятно завиха за обяд. Покрай това село минахме вчера с мама.

Хубаво място, разположено зад гористо възвишение и пресечено от рекичка, която течеше под два каменни моста. Минахме покрай магазинче, пълно с торбички с късметчета, захарни фигурки, пръчки от лакрица и с табелка на входа: „Тоби Минс. Продажбата на цигари разрешена“ ; после покрай отворената врата на една къщичка, където някакъв тъкач работеше на стана си. Отсреща на пътя видях как ковачът подковава бял кон — приведен, с подкова в кожената престилка, а зад него тъмната наковалня светеше нажежена до червено и наоколо се носеше приятният мирис на горен рог.

Дядо сякаш познаваше всички, дори амбулантния търговец на пушена треска и жената, която крещеше: „Ревен, желе от ревен! Четвърт за пени!“. По улиците на селото хората най-сърдечно го поздравяваха и аз имах чувството, че той наистина е велик човек.

— Здравей, Садлър!

— Как си, Денди?

Грамадният червендалест мъж, застанал по риза на стъпалото на „Драмбъкския герб“, толкова приятелски поздрави дядо, че той спря, бутна назад шапката си и обърса чело в доволно очакване.

— Да не забравим лимонадата ти, момче.

Той влезе в „Герба“, а аз седнах на топлото каменно стъпало към отворената странична врата и започнах да наблюдавам как белите пиленца лакомо и бързо като неканени гости кълвяха пръснатото в мръсния двор зърно, усещах сънливото пладнешко спокойствие в селото и погледът на мис Минс, съдържателката на магазинчето, която надничаше зад зеленото стъкло на витрината. Тъмната й сянка, неясна и леко изкривена от стъклото на фигури, приличаше на малко морско чудовище, което плува в аквариум.

След малко дядо ми донесе чаша лимонада. Тя щипеше езика и възбуждаше апетитно слюнката ми.

Гледах го как се връща на мястото си сред мъжете, събрани по обяд в хладната мрачна кръчма. Първо с едно-единствено изкусно движение изпразни малка тумбеста чаша, после започна да говори много надменно и важно с останалите, като пиеше на бавни глътки от голямата разпенена халба, плискаше и добавяше още към изпитата преди това по-силна златиста течност.

В това време вниманието ми привлякоха виковете и търченето на две момиченца, които мятаха обръчи на селската поляна срещу кръчмата. Тъй като бях сам, а дядо очевидно много се заседя там, аз станах и леко, по обиколния път приближих края на поляната. Не обичах много непознатите момчета, но повечето от учениците на мис Барти бяха момичета и сред тях се чувствувах почти добре.

Докато другарката й продължаваше да удря ожесточено обръча си надалеч, по-малката спря да бяга и седна на пейката. Беше приблизително моя възраст, носеше карирана вълнена пола с презрамки и пееше, пееше си сама. Тя пееше, а аз седнах дискретно на самия край на пейката и започнах да разглеждам една драскотина на коляното си. Песента свърши и настъпи тишина. Тогава, както се и надявах, момичето се обърна към мен приятелски и с любопитство.