Арчибалд Кронин - Зелени години

Но Ливънфорд не беше родната й земя. Произходът и първите години от живота й бяха забулени в мъгла. По-късно момчетата в училище ми подхвърлиха, че в същност тя никога не е играла на сцената, а е пътувала с цирк и има татуировка на стомаха. За мисис Босъмли ще говоря пак, но засега е достатъчно да кажа, че нейното гостоприемство беше в пълен контраст със спартанската икономия в нашата къща. Сядахме в гостната, на мен даваше мляко и сандвичи, а те с дядо пиеха кафе. Страшно ме стресна, когато запали цигара — за пръв път виждах дама да пуши. До ден днешен стои запечатана в съзнанието ми марката на плоския зелен пакет „Див здравец“.

В неделя следобед, когато татко със стегната яка и с връзка дремеше на дивана в хладния хол, а Мърдок и Кейт тръгнаха за неделното училище, дядо отново ми даде знак и ние се запътихме към потъналото в сънлива апатия село. Свихме по пътя зад поляната и той с независим и решителен вид спря до глогинковия плет на далримпъловия разсадник — красива градина с напукана от слънцето табела на входната врата: „А. Далримпъл Пепиниерист“ , със зеле и моркови в лехите, с овошки, натежали от круши и ябълки. Дядо огледа първо безлюдната улица, после внимателно надникна през плета и накрая изцъка с език, за да изрази огорчението си.

— Жалко. Милият човек пак го няма. — Обърна се, свали шапката си и ми я подаде с вежлива усмивка. — Прескочи плета, Робърт, ще си спестиш едно отиване до входа. Набери от крушите-меденки, те са най-хубави. И си навеждай главата!

Следвайки нашепнатите ми указания, аз се промъкнах, напълних шапката със зрели жълти круши, а дядо стоеше посред улицата, внимателно оглеждаше околността и си тананикаше.

Когато се върнах при него и започнахме да ядем, а сокът се стичаше по брадите ни, той забеляза сериозно:

— Далримпъл е готов да ми даде и последния си залък. Толкова ме обича милият човек.

Макар да бях меланхолично дете, няма да отрека, че в общуването с дядо, дори и да бе временно, намирах голяма разтуха. За нещастие едно странно обстоятелство накърни удоволствието от експедициите ни, изненада ме и ме разстрои. Навсякъде поздравяваха дядо сърдечно, навсякъде го приветстваха, но някаква група младежи от църковната общност го посрещна с викове и невероятен присмех.

Нашите мъчители не бяха момчета от Академичното училище като Гавин например — него дядо ми показа на улицата, и това ме накара жестоко да се изчервя, а момчетата от селцето, които се събираха на моста да ловят риба с шапките си. Отминахме, а момчетата грубо ни изгледаха и започнаха да се подиграват:

— Хей го там просяка Гау! И на нашия въпрос ще отговори той, откъде е тоз ужасен нос.

Пребледнях от срам, докато дядо продължи да върви с високо вдигната глава и с ужасното припяване след него. Отначало се направих, че нищо не чувам, но накрая любопитството ми взе връх над страха и аз го помолих с широко отворени очи.

— Наистина , откъде имаш такъв нос, дядо?

Мълчание. Дядо ме погледна отстрани сдържано и с достойнство.

— От войната със зулуите, момчето ми.

— О, дядо! — Срамът ми преля в бърз изблик на гордост и яд към онези невежи момченца. — Моля те, разкажи ми за това, дядо.

Той ми отправи покровителствен поглед. Макар и да нямаше желание да разказва, интересът ми изглежда го ласкаеше.

— Ех, момче, не обичам да се хваля… — каза той.

Подтичвах очарован до него и виждах как един голям военен кораб, оставил много разплакани красиви жени зад себе си, се промъква в открито море и безшумно акостира на пуститен остров, а от него слизат „Шотландските бели конници“ на полковник Дугъл Макдугъл и един джентълмен-кларнетист от този изключителен отряд. Заради смелото сражение срещу крепостта Метабъл бързо повишили дядо и скоро той се издигнал толкова, че станал дясната ръка на полковника и когато отрядът на Белите конници се откъснал, го избрали да разнася съобщенията от обсадения гарнизон. Затаявах дъх, когато слушах как в мрака на нощта, с револвери в двете ръце и нож между зъбите, дядо пълзял през каменистата равнина. Почти минавал вражеската линия и луната — о, тази коварна луна! — изплувала от облаците. В миг дивашката орда се нахвърлила върху него. Бум-бум-бум! Димящите му револвери останали без патрони. Тогава, прикрит до един речен камък, той посичал врага с ножа си. Наоколо лежали черни кървави гърчещи се трупове, а дядо мелодично подсвирнал и любимият му бял кон изскочил в нощта. Ох, тази пълна неизвестност на среднощната езда. Преследвали го бързоногите зулуи. Полетели копия, въздухът потъмнял от тях. С-с-с! Но накрая, изтощен, цял в кръв, той здраво хванал врата на коня и се добрал до военния пункт. Знамето било спасено.