Арчибалд Кронин - Зелени години

Поех дълбоко въздух. Вълнение и възхищение изпълниха душата ми.

— Лошо ли те раниха, дядо?

— Да, момчето ми, да.

— От тогава ли е такъв… носът ти, дядо?

Той кимна тържествено и погали носа си със замечтана нежност.

— Копие… момчето ми… отровно… точно попадение. — И като килна шапката си над очите, за да се запази от слънцето, той замечтано заключи: — Самата кралица изрази съжалението си, когато ме удостои с Шотландската барета.

Гледах го с ново чувство на благоговение и нежност. Дядо е чудесен, той е герой! Здраво стисках ръката му през целия път обратно от „Драмбъкския герб“ до Луамънд вю.

Влязохме в къщата. Във вестибюла мама четеше картичка, току-що получена със следобедната поща този ден — първи октомври.

— Утре се връща баба — обърна се към мен тя. — С нетърпение очаква да те види, Робърт.

Новината подейства странно на дядо. Нищо не каза, но направи на мама специфичната си гримаса, като да е глътнал нещо кисело, и тръгна нагоре по стълбите.

Обърнала лице към него, сякаш да го утеши, мама продължи:

— Искаш ли яйце с чая си, татко?

— Не, Хана, не — каза унило храбрият боец от войната със зулуите. — След всичко това нищо не ми се яде.

И се качи горе. Чух тъжния звук на пружините, когато се отпусна на креслото.

Независимо от дядовата реакция, аз бях в очакване. На следващия ден, събота, изпълненият с драматизъм звук на файтона ме накара да изтичам до прозореца.

Развълнуван наблюдавах как баба навежда глава, притиска с една ръка чантичката си към черната навървена пелерина с качулка, а с другата повдига полата над високите обувки с ластик и слиза внимателно от файтона. Изглежда кочияшът не беше в настроение. Когато баба му плати, той размаха ръце, но накрая, сякаш признал поражението си, се съгласи да пренесе пътните чанти. Дядо тихомълком беше отишъл на разходка в необичайно за него време, но Кейт и Мърдок излязоха да я посрещнат. Във вестибюла мама викаше:

— Роби, къде си? Ела да помогнеш на прабаба си.

Изскочих навън и в общата суетня понесох по-леките пакети към площадката на горния етаж, като хвърлях бързи, срамежливи, но изпълнени с интерес погледи към баба. Тя беше грамадна, по-грамадна от дядо, с плоски ходила, с дълго, строго, жълтеникаво, много набръчкано лице, което бялата набрана подплата на черното й боне подчертаваше. Косата й, все още тъмна, се разделяше на път по средата, а в ъгъла над дългата й сбръчкана горна устна имаше кафява бенка и от нея растяха кестеняви косъмчета. Тя говореше с мама, разказваше й за пътуването си, като показваше едрите си пожълтели зъби, които обаче трудно контролираше и те леко потракваха.

Тайнствената врата горе се отвори и докато баба се ободряваше с чаша чай долу, аз седнах върху една чанта на прага на стаята и задоволявах толкова дълго сдържаното си любопитство. Стаята беше чиста и добре подредена, миришеше на камфор и пчелен восък, върху боядисаните дъски две извити черджета образуваха кръгли островчета, между тях — тежко махагоново легло с извити крака и дебел пурпурен пухен юрган, а отдолу, дискретно мушнато, блестеше нощно гърне. В единия ъгъл имаше шевна машина; до прозореца стоеше в очакване стол-люлка с олющена облегалка и постлан с покривка. На стената висяха три цветни литографии, разкошни и ужасяващи: „Самсон разрушава храма“, „Евреи преминават Червено море“, „Последният съд“. До вратата, в черна абаносова рамка във форма на надгробен камък, висеше обградено в черно стихотворение със заглавие: „Благоприятният ден“. То възхваляваше Абрахам, че е приел Самуел Леки под закрилата си, макар да е причинил толкова силна мъка на безутешната му любима съпруга.

Баба се качваше бавно, но тежко и стъпалата със скърцане подчертаваха всяка нейна крачка. Аз се въртях насам-натам против волята си, като хипнотизиран, по-скоро подобно на онези малки риби, които повече инстинктивно, отколкото по желание смирено следват големите морски животни от дълбините. Тя преглеждаше стаята си да види дали нещо не е пипано, преместваше по малко столовете, провери с крак педала на шевната машина и през цялото време ме наблюдаваше с ведър, проницателен поглед.

Накрая, не съвсем доволна, тя поклати глава, отвори ръчната си пътна чанта, извади кутията с очилата, библията и множество шишенца с лекарства и внимателно ги подреди на масичката с дантелена покривчица до леглото. После се обърна и ме заговори с широкия си „провинциален“ акцент.