— Не, не — извиках аз, закрих лицето си с ръце и забих глава във възглавницата.
— Ти трябва да знаеш това, Робърт. — И тя оправи завивките. — Та той не може да окаже добро влияние върху едно малко момче. Не плачи, агънцето ми. Ще се погрижа за теб.
Тя търпеливо изчака да се успокоя, стана и като заяви, че и тя е уморена, издекламира: „Рано пиле рано пее, здраве, богатство и ум вещае“ и отиде да се съблече.
Замаян, въпреки нещастието си, не можех да не я наблюдавам. Започна с черната си шапка — малкото черно боне върху сресаната на кок все още кестенява коса. После откопча от врата си малкия златен часовник, внимателно го нави и го закачи на една кукичка над камината. Сетне дойде ред на топлия бял шал върху раменете й. Пауза, докато разкопчае стегнатия черен корсаж с дълги ръкави — и него нагъна върху люлеещия се стол. Последва комбинезона, бели волани от батиста, може би четири, украсени с ширит по края, докато най-после видях баба опасана в тъмен корсет високо до тъмните ями на подмишниците.
На това място тя спря. С едно бързо, почти магическо движение на лявата ръка махна зъбите си — изключителна сръчност, която накара лицето й да се изкриви по изумителен начин. Строгите й черти приеха израза на мила нежност. Щом обаче постави зъбите в чаша с вода до леглото, баба бързо си сложи бяла нощна шапчица и здраво завърза панделките под брадичката, сякаш да възстанови отчасти строгостта на лицето си.
Сега тя пусна полата си надолу, прекрачи я и това движение повтори с всичките си фусти. В онези ранни години на живота ми броят на бабините фусти предизвикваше у мен голямо недоумение: първо, черна вълнена с примес от памук и коприна, после три бели памучни, две от мек вълнен плат… но никога не успях да реша тази най-голяма и неуловима загадка, защото тук баба ме поглеждаше строго, но сдържано.
— Робърт, обърни се към стената.
Подчинявах се и чувствувах как баба продължава да излиза от фустите, как тракат банели и долавях какви ли не още звуци, после газта угасваше и тя лягаше до мен. Спеше спокойно, тихо, но краката й — тях тя веднага поставяше върху мен — бяха много студени. Лежах на една страна в тъмнината и страхливо изучавах зъбите й, които ми се хилеха бляскави от нощното шкафче; два реда големи зъби, зеленикави, старомодни, но много силни, със здрава свързваща пружина. Дядо нямаше такива зъби, но въпреки всичките му недостатъци, изведнъж закопнях с цялата си душа да се върна при него.
Сивото каменно Академично училище с високите си квадратни часовникови кули, с изтритите каменни стълби, с дългите влажни коридори и горещите класни стаи, изпълнени с миризмата на тебешир, деца и светилен газ, вече повече от сто години разкриваше на Хай стрийт дълбоката си тъмна арка, един вход, сравним в неспокойното ми въображение само с тясното дефиле на планината Хамелин, когато се разтворила от звуците на вълшебната флейта.
Сутринта, когато трябваше да мина през този вход, аз се събудих изпълнен с безпокойство и вълнение, а баба ми съобщи, че костюмът ми е готов. Тя ме заведе самодоволно до прозореца, където го беше поставила, вече завършен, върху тънка хартия, за да ме изненада.
Още щом погледнах очаквания с нетърпение нов костюм, аз така се слисах, че едва ли можех да кажа нещо. На цвят зелен, но не тъмно, убито зелено, а силно, ярко, маслинено. Вярно, видях този плат, когато баба натискаше педала на машината, но в наивността си го взех за подплатата.
— Облечи го — каза гордо тя.
Беше голям, жакетът ме обвиваше цял, широкият брич падаше равно надолу като чифт много дълги панталони, отрязани под коляното.
— Добре, добре — потупваше ме баба и ме придърпваше ту тук, ту там. — Добре ти стои. Направила съм ти го по мярка.
— Но, бабо, цветът — плахо запротестирах.
— Цветът ли? — тя махна един бял конец и продължи да говори през зъби, защото в устните си стискаше карфица. — Какво му е на цвета? Чудесна материя, пада добре. Няма и да се изтърка.
Пребледнях. Погледнах ръкава отблизо и забелязах на плата леки ивици от малки кардирани извити фигури — о, боже, рози, красиви за някоя бабина фуста, но едва ли подходящи за мен.
— Нека си облека стария костюм тази сутрин, бабо.
— Какви са тези глупости! Нарязах го на парцали за прах снощи.
Баба така превъзнасяше произведението си, че ме отпрати от стаята отчасти успокоен, но Мърдок веднага ме попари като с вряла вода. Срещна ме по стълбите, спря се ужасен, подигравателен, разтърка очи, облегна се на перилата и диво се закикоти.
Читать дальше