Арчибалд Кронин - Зелени години

Потреперах. Но чудно, стигнал до крайна нетърпимост, аз намерих определено решение. Измърморих несвързано.

— Да.

Още същата вечер, след като помогнах на мама да избърше чиниите, започнахме тренировките. Разбрахме се да държим баба в пълно неведение за плана ни. Дядо ме поставяше в редица неестествени и неудобни пози — юмруците напред, брадичката толкова извита навътре, че виждах само обувките си. После, застанал срещу мен в същата поза, той командуваше „извивай лявата“ и аз го направих с такава бързина, че го засегнах право в диафрагмата и той, останал без дъх, се присви на стола.

— О, дядо! — извиках уплашен. — Не исках да те заболи.

Дядо беше много ядосан. Не защото го бях ударил, а защото съвсем не по джентълменски се възползувах и го засегнах „под кръста“. След като отново си пое дъх, той строго започна да ми чете нотации за нарушенията на правилата, после ме изпрати да потичам до края на пътя и обратно, за да заякват краката ми.

Следващите дни дядо положи големи усилия, за да напредна в благородното изкуство на самозащитата. Разказа ми жестоки и внушителни истории за Джем Мейс, Джим Джентълмена и Били Касапина, който се бил осемдесет и два рунда със счупена челюст и едно увиснало ухо. Нареди ми да не пия вода или да пия колкото може по-малко, та да укрепне кожата ми. Пожертва дори сиренето си от обеда — любимото му ядене — и ме накара бавно да го изям, застанал срещу него, докато слюнките капеха по мустаците му.

— Нищо не дава толкова енергия, момчето ми, колкото дънлопското сирене.

Не се съмнявах в това, но ужасно страдах от киселини в стомаха.

В събота следобед той ме взе със себе си до гробищата, за да ме покаже на приятелите си. Когато избумках боксьорските си пози пред тях, той мрачно обясни причините за приближаващия конфликт. Чух Садлър да се смее неприятно.

— Какво става с великите ти идеи, Гау? Винаги си казвал: живей и остави другите на спокойствие, а сега ти започваш бой.

— Садлър — каза рязко дядо, — понякога е необходимо да се бием, за да можем да живеем.

Това накара мистър Боуг да млъкне, но виждах, че има много лошо мнение относно моите шансове за успех.

Съдбовният ден настъпи. Когато пресичах площадката на стълбището, дядо ме извика в стаята си и тържествено разтърси ръката ми.

— Запомни — погледна ме той в очите, — каквото и да е… само не се страхувай.

Ревеше ми се — въпреки дядовото сирене, крехките детски години под грижите на бедната ми майка още си казваха думата. И нещо по-лошо; макар преследванията ми да продължаваха, напоследък Гавин даваше признаци, че взема моята страна — залепи плесница на Бърти Джамисън загдето много грубо се блъска на „прескочи кобила“ и веднъж в клас, като забеляза, че ми трябва гума, тихо бутна към мен своята. Но дадох дума на дядо и сега нищо, нищо не трябва да ме спре. Наставникът ми избра времето — четири часа, веднага след излизане от училище. Цял ден с непрекъснат трепет наблюдавах спокойното, съсредоточено, умно лице на Гавин отсреща в класната стая. Беше красив, с дълбоки очи, тъмни дълги мигли и малка горда горна устна; типично лице на планинец — баща му беше от Пърт, а покойната му майка — потомка на рода Кампбел от Инверъри. Може би защото вечерта щеше да излиза с голямата си сестра, днес беше облечен в характерната за семейство Блеър фустанела от тъмен кариран вълнен плат, носеше строга кожена кесия 4 4 Кесия, която виси отпред — част от шотландската народна носия. — Б.пр. и черни обувки. Един-два пъти погледът му улови моя: трябва да съм гледал странно умоляващо. На сърцето ми беше тежко. Почти чувствувах, че го обичам. А трябваше да се бия с него.

Четири удара на стария часовник от високата сива кула на Академичното училище… Изчезна и последната ми надежда мистър Далглиш да ме задържи след часовете. Пусна ме заедно с другите. Пресичах игрището, Гавин вървеше пред мен, небрежно метнал чантата на гърба си. Необходимостта да направя нещо, ако не искам да се върна при дядо като жалък страхливец, ме подтикваше, независимо от чувствата ми. Изведнъж изтичах напред и силно блъснах Гавин. Той се завъртя и ме видя насреща си — стисках юмруци един върху друг, сякаш държах свещ по време на процесия.

— Разделяй юмруците! — изкрясках фразата, която е традиционната покана за бой в Ливънфорд. Веднага вик на почуда и очакване се изтръгна от другите момчета.

— Бой! Гавин и Шанън. Бой! Бой!

Гавин пламна — светлата му кожа лесно почервеняваше — и огледа с досада струпалите се вече в кръг около нас момчета. Той трябваше да приеме предизвикателството, колкото и слабо да бе то. С дланта си раздели юмруците ми. Веднага ги вдигнах отново и ги задържах встрани от тялото си.