Арчибалд Кронин - Зелени години

Гавин, както вече подхвърлих по-рано, странеше от другите момчета и не от снобското чувство, че материално е по-добре от тях — баща му отдавна държеше в ръцете си житната търговия в града — а просто заради характера и нрава си, в същност поради вътрешния си мир. Всички обикновени игри той играеше умело, но го правеше рядко, защото имаше други вкусове и развлечения, далеч над общото ниво. В библиотеката в уютната си стая имаше томове книги по естествена история, пълни с лъскави цветни картини на насекоми, горски цветя с напечатани под тях наименования. Имаше си и превъзходна колекция от птичи яйца. На едната стена, в рамка, висеше снимка: той, облечен в къс голф, с голяма риба в ръка. Баща му, известен въдичар, често го водеше на Лох Луамънд и предишната есен Гавин, още не навършил девет години, извадил с рибарска кука дванадесетфунтова сьомга.

Но всички тези великолепни умения на Гавин не бяха нищо пред вътрешната му природа, пред онази духовна същност, за която не могат да се намерят подходящи думи. Беше мълчаливо момче, мълчалив и спартанец по характер. Твърдата линия на устните му, малката решителна брадичка, сякаш спокойно казваха на живота: „никога няма да се дам“.

Следващия петък след сбиването той ме изчака след часовете и без да каже дума, само се усмихна стеснително и тръгна до мен по Хай стрийт. Как радостно трепнах при това внимание след толкова седмици, в които изчезвах по задните улици! Спряхме за половин час в магазина на баща му. Отзад в конюшнята гледахме как Том Дрин, главният колар, лекуваше един болен кон, възстановяващ се след копривна треска. Излизахме, когато кметът Блеър ни повика през големите складови помещения, пълни с фураж, сандъци жито, струпани чували брашно, боб, овес. Тук се навъртаха и общи работници в бели престилки.

— Я, вие двамата сте се спогодили! — И той ни дари със загадъчната си олимпийска, божествена усмивка и с две пълни шепи сладки рожкови семена, дето им казваме „бяла акация“.

Ядяхме семената, вървяхме заедно към къщи в мрака, а аз се опитвах да кажа на Гавин колко е хубаво, какво щастие е да имаш баща като неговия и това го накара да се изчерви от гордост — най-хубавото нещо, което съм могъл да кажа. После застанахме пред входната порта на Луамънд вю. Гледайки в обувките си, той леко поритваше по края на тротоара.

— Напролет отивам да търся гнезда… на Уинтънските възвишения… за яйце от златен дъждосвирец и ако искаш да дойдеш…

Каква радост е да те изберат като най-добър другар на Гавин по време на многообещаващите скитания из Уинтънските възвишения! И яйцето на златния дъждосвирец. Тази нощ почти не можах да спя — все за това мислех. Пред мен се откриваше перспективата за едно вълнуващо чудо…

Но почакайте… Преди да премина към тези удоволствия трябва покорно да ви съобщя за едно посещение, когато се запознах и с последния член на семейство Леки.

В началото на януари, след поредната си вечерна проверка в пощенската кутия, мама нададе радостен вик, сякаш беше получила съобщение от самия архангел.

— От Адъм е! — Тя донесе писмото в кухнята, където бяхме седнали на вечеря. — Пристига в събота, в един часа. За малко, по работа.

Татко ревниво посегна и тя неохотно му отстъпи писмото. То обиколи всички в къщи. Само дядо, който явно отдаде малко значение на новината, и Кейт, която отново мрачно сбърчи чело, останаха безразлични.

Открих, че възбудата ми растеше, докато мама разказваше как като момче Адъм печелел на топчета, колко „уравновесен“ бил, как още преди да навърши тринадесет години купил и продал велосипед с десет шилинга печалба, как година по-късно постъпил в кантората на мистър Маккелър без каквито и да е предимства и как само след часове вече вършел вечерната колекционерска работа в застрахователната компания на Рок, как пестял всичките си пари и все още ненавършил двайсет и седем години вече сам създал положение в застрахователния бизнес и представлявал както Каледонийската компания, така и компанията на Рок към една кантора в „сградата на прецизността“ в Уинтън и печелел най-малко четиристотин лири годишно, повече дори — мама затаи дъх — от татко.

Мама с гордост ми показа и подаръка му — жълтата златна брошка, която, както сам Адъм й казал, струвала много пари.

В събота, в един без нещо, пред вратата спря автомобил. Нека не създавам погрешни представи и надежди — той не принадлежеше на Адъм. Но все пак автомобил . От първите модели „Аргайл“, яркочервен, с малък радиатор с месингов предпазител, с щампован аргайловски син лъв, много широка каросерия, красиви странични седалки и врата отзад…