Арчибалд Кронин - Зелени години

Когато краищата на кърпата от носа ми престанаха да капят, той внимателно ги измъкна. После ми помогна да се изправя и заедно, без да говорим, започнахме дългото си пътуване към Драмбък роуд. Халеевата комета още проблясваше по небето. Пред тяхната къща Гавин спря.

— Не можеш да си отидеш в такъв вид. Влез да се измиеш.

Следвах го неуверено между двата еднакви входни фенера с градския герб върху стъклата на всеки от тях — отличителен белег за дома на кмета, а после по внимателно утъпканата пътека с храсти от двете страни. Градината бе голяма и чудесно поддържана. В далечината, до една ръчна количка, работеше човек. Приближихме голямата пристройка за коли в задния двор на вилата с чешма отвън. Когато започнахме да се оправяме, една девойка с чиста униформа в бяло и черно ни забеляза неспокойно от прозореца и след малко дама с кафява дреха излезе и забърза към нас.

— Милите ми момчета. Нещастие ли ви се случи?

Беше Джулия Блеър, голямата сестра на Гавин, която се грижеше за бащиното домакинство след смъртта на майка им. Един въпросителен поглед и престана да задава въпроси. Тя ме заведе в стаята му — красива стая и само негова, пълна със снимки, въдичарски пръти и принадлежности и собственоръчно изработена дърворезба. Там тя ме накара да съблека отвратителните си дрехи. И докато не без погнуса ги слагаше настрана, за да ги завие в амбалажна хартия, ме принуди да облека един хубав сив вълнен костюм на Гавин.

— Познавах майка ти много добре, Робърт — каза тя с нежния си майчински глас. — Защо не наобиколиш Гавин, когато… — огледа се, но той се бавеше в кухнята, за да си сложи нещо на окото — …когато и двамата се оправите. — Долу, на входа тя ми подаде пакета. Червенина изби по сериозното лице на тази зряла жена: — Само не искаме да връщаш костюма на Гавин, Робърт. Съвсем му е малък. — Тя постоя още малко сама на стълбите. Гледаше ме как изчезвам в здрача.

Вървях бавно по пътя към Луамънд вю. Сега почувствувах пълно изтощение. Всичко ме болеше, главата ми се въртеше, едва влачех краката си. И заедно с нарастващата ми физическа отпадналост, настроението ми също спадаше. Голямата къща на Гавин ме бе потиснала. Това особено униние, което по-късно в живота ми щеше внезапно да се явява и по този начин да проваля дори най-явните ми успехи, започваше да ме терзае сега. След като вече всичко бе свършило, аз разглеждах неотдавнашната си проява с нарастващо недоволство. В края на краищата, ако големите момчета не бяха спрели борбата… Стигнах до входната порта. Дядо ме чакаше там сам.

— Победи ли?

— Не, дядо — запънах се аз. — Според мен изгубих.

Без да каже нито дума, той ме заведе в стаята си и ме настани в креслото си.

— Не се страхувах — извиках аз — …след като започнахме…

Измъкна от мен неуверения ми разказ за боя. Не разбирах възбудата му. Щом завърших, той някак си възторжено разтърси ръката ми. После стана и вземайки пакета, които още криеше причината за цялото ми нещастие, го захвърли в огъня. Много време трябваше на зеления ми костюм да се запали и стаята ужасно се задими. Накрая изгоря.

— Виждаш ли сега! — каза дядо.

Последваха мразовити зимни седмици с дълги мрачни вечери. Враждата между дядо и баба, която водеше началото си от различните им гледища и неравните им права, продължаваше да се проявява в тихата борба за власт над мен.

Баба беше много засегната от смяната на костюма. През нощта, в леглото, както си лежахме заедно, тя ми зашлеви хубава плесница и ми изнесе сериозна лекция за черната неблагодарност, каза ми, че трябва да се държа много по-добре, ако искам да си остана „нейното момче“. Опасенията й за здравето ми, и без това винаги сериозни, сега изглежда се увеличиха и не можех дори да кихна, без да ми припише възпаление на дробовете и щедро да ме натъпче с лекарства, които сама приготвяше от пчелинок и сена. Въпреки това сега бях по-щастлив от преди.

В Академичното училище сбиването много ми помогна и вероятно не толкова сбиването, колкото моята омировска загуба на кръв. Имаше опасност тя да стане нещо историческо. Момчетата вече говореха за някои събития като за нещо, станало преди или след „деня, в който тече кръв от носа на Шанън“. Във всеки случай, аз бях сега прилично облечен в сив костюм /а за това благославях мис Джулия Блеър/ и вече не ми се присмиваха. Дори Бърти Джамисън и тайфата му, всички се мъчеха да ми покажат уважението си. Стана ясно, че Гавин е мой приятел.