Арчибалд Кронин - Зелени години

— Е, плюй над тях!

Гавин изкусно се изплю.

Продължих ритуала. С обувките, които ми се струваха отделени от треперещите ми крака, аз начертах крива линия по чакълестата повърхност на игрището.

— Хайде, прекрачи я!

С ужас разбрах, че Гавин се ядоса. Бързо я прекрачи.

Цял потреперах. Оставаше само последното действие. Мъртва тишина от страна на заобиколилите ни момчета. С пресъхнали устни прошепнах:

— Удряй, страхливецо!

И той без колебание ме удари в гърдите. Как на кухо прокънтяха те, сякаш костите ми бяха от шперплат! И колко слаб се чувствах! Но връщане назад нямаше. Стиснах тракащите си зъби и се спуснах към обичния Гавин.

Забравих всичко, на което ме бе учил дядо, всичко. Слабите ми ръце махаха във въздуха, правеха диви кръгови движения. Често удрях Гавин, но винаги в твърдите и най-неуязвими места — в лактите, бузите, и особено в квадратните метални копчета на фустанелата му. Нелоялността на тези копчета събуди у мен чувство на нарастваща мъка. След всеки мой удар ми се струваше, че на него причинявам по-малко болка, отколкото на себе си. А неговите удари — обратно — болезнено потъваха в най-нежните ми места.

На два пъти той ме събори под одобрителните викове на околните. Никога преди това не съм познавал чувството на ярост. Тези подли викове ме накараха да го открия. Да, сигурно най-подлите човешки същества са тези, които стоят настрана и се наслаждават на борбата и болката на подобните им. Ярост към действителните ми врагове ме изпълни до мозъка на костите. Неясните им озъбени лица ме подтикваха да им покажа от какво тесто съм замесен. Станах от чакъла и отново се хвърлих към Гавин.

Той падна пред мен. Мъртвешка тишина. После стана и се чу гласът на малкия Хауи Катерицата.

— Ти само се подхлъзна, Гавин. Дай му да разбере! Дай му да разбере.

Сега Гавин внимаваше повече. Обикаляше дълго, изглежда моите връхлитания не му харесваха. И двамата изтощени пуфтяхме като парни машини. Бях цял зачервен и сгорещен, изчезнала бе влажната хладина на кожата ми. Със странно недоумение наблюдавах как едното му око, моравочервено, бързо се затваряше. Нима наистина аз причиних толкова зло на такъв герой? Тогава, през омарата, врявата, бъркотията, до ушите ми несвързано достигна нечий глас. Едно „голямо момче“ от горните класове… На път за гимнастическия салон една група се спря.

— Господи! Зеленият брич здравата се бие.

Радост и възторг! Не опозорих дядо. Не съм бил такъв страхливец, за какъвто се мислех. Отново се втурнах към обичния Гавин, сякаш готов да го прегърна. Изведнъж, но без умисъл, докато се борехме, той изправи глава.

Получих зашеметяващ удар по носа. Потече ми кръв. Усещах топлия, солен вкус в устата си, чувствах как като река тече от ноздрите ми и отпред цял ме изпръска. Господи! Никога не съм знаел, че в слабото ми тяло има толкова много кръв. Но това ни най-малко не ме безпокоеше. Въпреки че краката ми отново престанаха да ме слушат, главата ми наистина все повече се проясняваше. Зашеметен, аз пак стоварих кокалчетата на пръстите си върху копчетата на Гавин. Заслепяваща светлина, викове, ракети в небето… Може би е Халеевата комета! Още размахвах ръце, когато открих, че някой ме крепи отзад. А друго от големите момчета държеше по същия начин Гавин за яката.

— Стига засега, момчета. Стиснете си ръцете. Дяволски хубаво сбиване. А сега някой да изтича за ключа на салона. Това малкото кърви като прасе.

Лежах проснат по гръб на игрището с огромния студен ключ, притиснат на врата ми, а Гавин се наведе над мен с изцапано, загрижено лице. Дрехите ми се намокриха, големите момчета се разтревожиха, че кръвта не спира. Накрая натопиха една разкъсана кърпа във вода и сол и напъхаха парченцата в ноздрите ми. Успяха.

— Полежи така двайсетина минути, момче, ще ти мине като на куче.

И си отидоха. Постепенно се пръснаха и всичките ми съученици. Всички, освен Гавин. Бяхме сами на необичайно празното игрище — едно бойно поле, изцапано, набраздено, запушено от прахоляка под краката ни. Замаян, аз се опитах да му се усмихна, но натъпканият ми нос и твърдата кора засъхнала кръв по лицето ми пречеха.

— Не мърдай — каза нежно той. — Не исках да те ударя така с глава. Беше фал.

Поклатих глава в несъгласие и кръвта почти заструи отново. Успях да се усмихна някак си.

— Съжалявам, че окото ти се затвори.

Той внимателно опипа притвореното си око и се усмихна с топлата си красива усмивка, която цял ме обля като слънчева светлина.