Арчибалд Кронин - Зелени години

Адъм влезе самоуверен и усмихнат, облечен в палто с кафява кожена яка. Прегърна мама, която го чакаше и още в зори беше станала, за да се приготви за него, енергично се здрависа с татко и съответно почете и нас останалите. Беше тъмнокос, среден на ръст, вече започнал да дебелее, а от карането в зимния ден по гладко избръснатите му бузи беше избила хубава руменина. Като седна пред бифтека, цветното зеле и картофите, приготвени от мама със страстно разточителство, извадени направо от фурната и сложени пред него, той обясни, че мистър Кей, партньор от новия завод „Аргайл“ пътувал от Уинтън за Александрия и го докарал. За по-малко от два часа взели петдесет мили.

Бяхме се наобядвали преди час — за нас имаше баница с месо — и сега всички седяхме около него и наблюдавахме соловия му пир. Той ни разказа, че вече е прекарал половин час в града и е договорил някаква застрахователна работа с мистър Маккелър. Очите му, малки като на татко, но светлокафяви, уловиха почти закачливо погледа ми. Пламнах от удоволствие.

В това време мама, измъкнала се в антрето, за да разгледа новото красиво палто на сина си с кожена яка, се върна и го обслужваше с благоговение.

— Трябва да обсъдим нещо. — Адъм прекъсна думите си, за да се усмихне. — Полицата на стареца.

— Да, Адъм. — Татко, който беше отскочил от работа, дръпна стола си към масата по-близо до Адъм. Гласът му звучеше поверително, с уважение.

— Почти излиза вече — говореше Адъм замислено. — На седемнадесети февруари… чисти четиристотин и петдесет лири, платими, както е договорено, на мама.

— Добра сума! — задъхано рече татко.

— Даже доста добра — съгласи се Адъм. — Но бихме могли да вземем и повече. — Усмихвайки се леко на татковия сериозен вид, той продължи да обяснява: — Ако отсрочим съществуващата полица, а това лесно мога да уредя, то сумата, при положение, че се плати на седемдесет и пет годишна възраст или по-рано в случаи на смърт, ще възлиза с лихвите някъде около шестстотин лири.

— Шестстотин? — татковият глас звучеше като ехо. — Но това означава сега да не пипаме парите.

Адъм сви рамене:

— Това е то. Застрахователната компания Рок е сигурна като самата банка. Екстра възможност. Какво ще кажеш, мамо?

Мама изглеждаше много нещастна, ръцете й нервно мърдаха.

— Казвала съм и преди… Не ми харесва да печеля от баща си… И не по този начин.

— Е, хайде пък сега, мамо — усмихна се Адъм снизходително. — Отдавна всичко сме оправили. Та той ти дължи за храната и квартирата. Освен това, да погледнем историята на тази полица. Когато преди години дядо я откри, тя възлизаше само на някакви си мизерни пет шилинга при старата компания Касъл. И знаеш, че беше прекратена и погребана заедно с компанията Касъл, когато постъпих при Рок. И още щеше да е там, ако не бях я изровил и не бях накарал Маккелър, като лична услуга, да я сложи за основа на нова дядова застраховка за живот.

Мама въздъхна, но не каза нищо.

— А ще искаш ли комисионна за отсрочката? — попита татко предпазливо.

— Да, естествено — засмя се Адъм без ни най-малко да се засегне. — Бизнесът си е бизнес навсякъде по света.

Тишина за размисъл. После татко заговори нерешително:

— Да… Адъм. Мисля, че трябва да я отсрочим.

Адъм кимна одобрително.

— Умен човек си ти! — той отвори чантата в краката си и извади някакъв сгънат документ. — Тук е извлечено всичко за полицата. Ще ти го оставя, мамо. Накарай дядо да го подпише преди седемнадесети.

— Добре, Адъм — в гласа на мама още имаше лек упрек.

Макар деловата находчивост на Адъм да ми направи дълбоко впечатление, нищо не разбрах от този разговор. После, когато татко се върна на работа, преди да тръгне за експреса в два и трийсет, Адъм намери време да поприказва с мен насаме.

— Надявам се, че ще ме изпратиш до гарата, Робърт — той стана, човъркайки зъбите си с клечка, а малките му очи гледаха мило, приятелски. — Искам да ти направя дребен подарък. Да ознаменуваме първата си среща. Виж това! — от портмонето, прикрепено на часовниковата му верижка, той с два пръста измъкна монета от половин лира и я вдигна нагоре. — Пари… Нови, направо от монетния двор… И много полезно нещо, въпреки пренебрежителните забележки на тези, които ги нямат. Не е лошо още от малък да имаш представа за цената на парите, Робърт. Не ме разбирай погрешно. Не съм от стиснатите. Обичам да получавам блага от парите си… да ям най-хубавото, да се обличам с най-доброто, да отсядам в най-хубавите хотели и всички да бягат след мен. Това е моята представа за нещата. А другата… ето, погледни дядо… пукната пара няма, храни се с хляб и сирене на тавана, дори за долнопробния си тютюн е зависим от другите… — тук той прекъсна, погледна часовника си, усмихна се така заразително, че не можах да не се усмихна и аз в отговор.