Арчибалд Кронин - Зелени години

Чакайки го в антрето, разбрах, че горещо одобрявам възгледите му за сериозността на живота и значението на парите. Мечтаех за оня миг, когато и аз, с дрънкащи джобове ще си поръчам бифтек, а сервитьорите ще се суетят пред моите повели. Потръпнах в радостно предчувствие за подаръка, който той щеше да ми купи с тази чудесна монета от половин лира.

— Нямаш нищо против да ми поносиш чантата, нали? — попита безгрижно Адъм след като мама му помогна да си облече палтото.

Изразих горещото си желание да му служа и вдигнах пътническата чанта, издута от неща, които не можеха да бъдат нито книги, нито документи. Тя се оказа по-тежка, отколкото очаквах. Мама пак целуна Адъм. Тръгнахме за гарата. Адъм вървеше с пружинираща стъпка, а аз почти подтичвайки, постоянно сменях чантата ту в едната, ту в другата ръка и успявах да не изоставам от него.

— А сега какъв подарък би искал?

— Каквото и да е, Адъм — казах любезно и задъхано.

— Не, не — настоя той, — трябва да е нещо, което ти искаш, мой млади приятелю.

Каква щедрост! Какво разбиране! Така окуражен, аз се осмелих да изкажа предпочитанията си. Общинското езеро беше здраво „замръзнало“, покрито с хубав, четири инча дебел лед, и на път за Академичното училище и обратно често се спирах да погледам кънкьорите от положението на човек, който не може да изпита такова щастие.

— Много ще се радвам на чифт кънки, Адъм. При Лангленд, на витрината на Хай стрийт има такива.

— Кънки ли? Е, не знам. Не можеш да караш кънки през лятото, нали?

Разочарован, аз все пак трябваше да приема логиката на този аргумент.

— Футболна топка ще е по-добре — продължи той. — Бедата е само, че трябва да играеш с другите момчета. Ще й разгонят фамилията, ще я пукнат, ще я изгубят. В същност това не е нещо лично твое. Какво ще кажеш за джобно ножче? — предложи после Адъм, като се поздрави с някого отсреща на улицата. — Не, може да се порежеш. Опасно е. Измисли нещо друго.

Тежката чанта вече ме погубваше. Потях се зад него изкривен, едното ми рамо едва не стигаше до земята.

— Не… не мога да измисля, Адъм.

— Ще ти кажа какво — помисли и възкликна той. — Мама ще се зарадва, ако ти подаря нещо полезно. В същност… — и той изрече бързо, с ентусиазъм. — Да, мисля, че точно това е.

— Благодаря ти, Адъм — надявах се само да стигна жив до гарата с този товар.

Той погледна часовника си.

— Остават две минути до и половина. По-бързо, младеж. И не удряй чантата.

Той се спусна напред, а аз с мъка се изкачих по стъпалата след него. Влакът вече беше на коловоза. Адъм скочи в първокласното купе за пушачи, пое чантата, която му предадох с въздишка на облекчение, и се зарови в нея. После се наведе през прозореца, сложи върху малките ми влажни длани солиден метален календар, грубо излят — приличаше на златен, блестящ като мамината брошка, с копчета за превъртане дните на седмицата и с красиво гравиран надпис:

„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ РОК

SEMPER FIDELIS 5 5 Semper fidelis (лат.) — Винаги верен. — Б.пр. “

— Ето — каза Адъм, сякаш ми подаваше скъпоценностите на короната — не е ли красив?

— О, да, благодаря, Адъм — отговорих аз стреснат.

Кондукторът наду свирката; той замина.

Тръгвах си от гарата изпълнен с благодарност към Адъм, но леко опечален и малко объркан от тази нова вещ и краткотрайните чудатости на днешния ден. Прибрах се у дома, качих се горе и показах трофея си на дядо. Той го погледна мълчаливо и странно повдигна вежди.

— Това не е злато, нали, дядо?

— Не е — каза той. — Щом е свързано с Адъм, може да бъде само месинг.

Кратка пауза, докато пак прочета надписа.

— Дядо, а той има ли нещо общо с твоята полица?

Дядо силно почервеня, лицето му се изкриви, доби израз на обида, оскърбление, на него се изписа гняв. Високо отговори:

— Никога не споменавай пак пред мен за това мошеничество или ще ти извия врата.

Настъпи тишина. Дядо стана и силно разстроен започна да се разхожда напред-назад из стаята. Величествен във възмущението си, той обяви:

— Най-голямото престъпление в календара… непростимото злодеяние… е ПОДЛОСТТА.

Първо с горчивина, после иронично, а след това успокоен, той няколко пъти повтори тази максима. Накрая, сякаш съжалил за избухването си, се обърна и изгледа смирената ми поза:

— Искаш ли да отидем на кънки?

Сърцето ми замря.

— Но аз нямам кънки, дядо.

— Тц-тц! Не се предавай толкова лесно. Ще видим какво може да се направи.

Избрал момента, когато пътят бе свободен, той слезе до навеса зад килера и качи една дървена кутия със стари пирони, болтове, брави за врати и ръждясали кънки — тъй като нищо, повтарям, нищо никога не се е изхвърляло в Луамънд вю, те са се трупали в продължение на много години. Седнах по чорапи на пода, а дядо, настанил се в креслото с лула в устата, бърникаше нещо с един ключ, като се опитваше да пригоди към обувките ми най-малкия чифт кънки „Акме“. Голямо беше разочарованието ми, щом разбрах, че не може. И когато всичко изглеждаше загубено, на дъното на кутията той намери чифт дървени кънки на Кейт от детските й години. Каква радост! Завинтени към токовете на обувките ми, те прилягаха точно. Вярно, нямаха каишки, но дядо пък имаше големи количества здрав канап, който също щеше да ни послужи. Той отвинти кънките, обух си обувките и оживени тръгнахме към езерото.