Арчибалд Кронин - Зелени години

— Послушен ли беше докато ме нямаше?

— Да, бабо.

— Радвам се да го чуя, мило момче. — Въздържаността й отстъпи място на една по-топла нотка. — А сега можеш и да ми помогнеш да си оправя нещата. Един ден не мога да оставя тази къща, без някой да рови и бърника тук.

Помогнах й да разопакова багажа и тя прибра в един дълбок шкаф всичките си изпрани и нагънати дрехи. После ми подаде вълнен парцал, каза, че чистотата е нещо почти свято и ме накара да изтъркам плочите на камината, а тя самата взе от същия шкаф бърсалката за прах от пера и започна да почиства порцелановите кученца върху полицата над камината.

Доволна от работата ми, баба още повече отслаби строгостта си и ме дари с дълбок, многозначителен, съчувствен поглед.

— Ти въпреки всичко си добро момче. Баба има нещо хубаво за теб.

Тя извади от горното чекмедже вляво на шкафа шепа твърди ментови бонбони, наречени „императорски“, отдели един за себе си, а останалите ме накара да взема аз.

— Смучи ги, не ги дъвчи — посъветва ме тя. — Така за по-дълго време ще ти стигнат — и покровителствено ме погали по челото. — Ще бъдеш момчето на баба и ще живееш при мен, агънцето ми. Ще излизаме заедно да пием чай.

Вярна на думата си, през по-голямата част от деня баба ме държеше при себе си, от време на време разговаряше с мен и дори ми разказа нещо за себе си. Била от добро провинциално потекло: племенникът, на когото гостувала, бил производител на картофи в Аиршир. Мъжът й бил главен хронометрист в Ливънфордския завод, „светец“, който й помогнал да я стигне божията милост. В един с нищо незаличим в съзнанието й ден, както си пресичал двора, цял тон стомана се стоварила от подемния кран върху главата му. Бедният Самуел! Но той е отишъл при бога и братята Маршъл се отнесли много добре към нея: успяла да измъкне от завода пожизнена пенсия за всяко тримесечие. И слава богу, сега не е зависима от никого и може да плаща прилично и за квартирата, и за храната.

В четири часа следобед баба ми каза да си измия ръцете и лицето. След половин час тръгнахме към село Драмбък.

Бабината строгост и християнски дух вече ми бяха подействували и в желанието си да спечеля благоволението й, станах сериозен, старомоден, дори започнах като нея превзето да клатя глава. Вървях редом с баба, обхванат от сладкото чувство за собствено достойнство. Въпреки топлия ден, баба беше възстановила цялата пищност на дрехите, с които пристигна, държеше в ръце като скиптър дългия си, плътно свит чадър с дръжка от злато и седеф. Никой не смееше да крещи след нея.

— Запомни, мили — предупреди ме тя, когато наближихме магазинчето между коритото за водопой и ковачницата, — трябва да се държиш добре. Мис Минс ми е много добра приятелка. С нея заедно ходим на богослужение. Пий чая си без да сърбаш и отговаряй, когато те питат.

Не съм и мислил, когато неотдавна притисках замечтан лицето си в ниския зеленикав прозорец на мис Минс, че толкова скоро ще имам честта да й гостувам. Баба блъсна вратата, тя изскърца , аз тръгнах след нея и ние се спуснахме в прекрасната, слабо осветена вътрешност на малката пещера, дъхаща на ментови и анасонени бонбони, ухаещ сапун и лоени свещи. Мис Минс, дребна, приведена жена с черна вълнена рокля и стоманени очила, вдигнати на челото, седеше зад тезгяха и плетеше; щом влязохме, тя нададе изумителни възгласи на обич и почуда.

— За бога, мила, нима си се върнала!

— Ай, ай, Тоби! Аз съм, че кой друг може да бъде.

Доволна, че намира приятелката си неподготвена, баба с неочаквана закачливост й дари нежни целувки, примесени с много прочувствени викове от страна на мис Минс.

После, накуцвайки поради ревматизма си, мис Минс ни поведе към стаичката зад магазинчето и много бързо нареди чаши и чинийки върху кръглата маса, сложи чайника на огъня и през цялото време внимателно слушаше разказа на баба за гостуването в Килмарнок и на първо място за богослуженията, на които присъствала.

— Да, мила — въздъхна в заключение мис Минс с покорно и хитро ласкателство, — полезно си прекарала времето си. Само ако можех да чуя мистър Далгети. Но по-добре, че ти си го слушала, а не аз.

Тя наля чая и започна да разказва на баба за всичко случило се в нейно отсъствие: кой се е родил, кой умрял, и противно на очакванията ми, дори кой е забременявал през това време. А когато изредиха тези постоянни и банални теми, настъпи тишина. Погледнаха ме с изражението на чревоугоднички, които след като са изяли ордьовъра, сега с изострен апетит се обръщат към главното ядене на трапезата.