Арчибалд Кронин - Зелени години

Сложи един карамфил в устата си и измърмори поверително:

— Само да не си споменал пред мама, че сме си пийнали малко. Страшно ще се тревожи.

Мисля, че да ме държи настрана от другите в къщи беше мамина стратегия. Често се случваше да не видя татко до вечерта, защото, когато правеха проби на комините или изследваха пълноценността на млякото, той не се връщаше за обяд. Предаността му към работата беше за пример, дори вечер рядко се отпускаше, сядаше на стола си в ъгъла с официалния отчет за водопроводната инсталация или за доброкачествените продукти. Само в четвъртък излизаше вечер, за да присъства на седмичните събрания на Ливънфордското строително дружество.

Мърдок прекарваше почти целия ден в колежа. Щом влезеше в къщи, започваше да вечеря, при това колкото е възможно по-дълго; после, макар често да ми се струваше, че иска да говори с мен, той разпръскваше книгите си по цялата маса и с мрачно примирение се настаняваше сред тях.

За обяд Кейт се връщаше от училище, но страшно неразговорлива и вечер рядко се присъединяваше към семейния кръг. Ако не отиваше при приятелката си Беси Юинг, качваше се в стаята си да преглежда тетрадки или да чете, тръшваше вратата след себе си, а онези странни подутини на челото й грозно изпъкваха като доказателства за душевния й смут.

Не е за учудване, че докато чаках да тръгна в Академичното училище, все по-често попадах в ръцете на дядо. Освен документите за преписване, той нямаше друга работа и макар външно да се правеше, че съм му дошъл до гуша, съвсем не пренебрегваше компанията ми. При хубаво време повечето следобеди ме извеждаше до Драмбъкската поляна да погледам как печели на „марли“ — една игра с порцеланови топки, която той играеше величествено с двама приятели: Садлър Воуг, едър сприхав господин, от тридесет години собственик на селската сарачница, и Питър Диги, дребен, подвижен като врабец човек, бивш пощаджия, който /това той сам ми каза/ на младини изминал разстояние, равно на половината обиколка на света, а сега силно се интересувал от Халеевата комета и се опасявал, че всеки момент тя може да се удари в земята. Дядовите топки бяха бледорозови с кафяви квадратчета. Беше просто чудесно да го наблюдаваш как вдига последната топка на височината на очите си и със спокойна иронична усмивка „бута белите“ на мистър Боуг, а той страшно мрази да губи — „три топки липсват“.

Друг път дядо ме вземаше да разглеждаме обществената читалня или да погледаме тренировките на ливънфордската пожарна команда — тях той винаги остро критикуваше. Веднъж, когато мистър Паркин, човекът, който даваше лодки под наем, отсъстваше, дядо ме заведе на чудесна разходка по общинското езеро.

В неделя програмата се сменяше и това във всеки случай ми причиняваше едно особено тъпо усещане в стомаха. Този ден мама винаги ставаше по-рано от обикновено, занасяше на татко чая в леглото, слагаше филиите във фурната и изваждаше раираните му панталони и фрака. Тогава започваше всеобщото препускане и суетене по обличането: Кейт тичаше по комбинезон нагоре-надолу по стълбите, мама се опитваше да си напъха пръстите в свитите от прането ръкавици, в последната минута Мърдок, по риза и тиранти, пъхнал рошавата си глава в перилата на стълбището, викаше:

— Мамо, къде си сложила чистите чорапи?

Татко пък с колосана яка, която убиваше на врата му, раздразнен, с часовник в ръка, повтаряше от коридора:

— Камбаните всеки момент ще ударят.

Съзнавайки повече от всякога каква голяма трудност представлявах за тези добри хора, аз стоях в дядовата стая, докато далечният камбанен звън не започнеше да гали спокойния утринен въздух, онзи нежен, натрапчив камбанен звън, който винаги засилваше чувството ми за самота. Дядо не ходеше на църква. Изглежда нямаше желание за това, пък и дрехите му не бяха особено хубави. Когато другите тръгваха към протестантската църква на Ноксхил, посещавана за богослужение и от кмета, и от градските старейшини, той поверително ми даваше знак с очи да го придружа и се „мушкаше“ на утринна визита при приятелката си мисис Босъмли, собственичката на съседната къща.

Мисис Босъмли, вдовица на месар, някога е била главна изпълнителка в една пътуваща театрална трупа и най-забележителното й изпълнение останала ролята на Жозефина в „Невестата на императора“. Беше около петдесетгодишна жена, доста едра, с кестенява, накъдрена с маша коса, с широко лице, малки добри очи, които съвсем изчезваха, щом се засмееше, а по бузите й личаха дребни червени венички. Често, като надничах през плета, я виждах как крачи из малката си градина, следвана от жълтата котка Микадо, как спира, заема някоя поза и рецитира нещо на глас. Веднъж отдалеч я чух да казва: „Борете се за зелените гробове на прадедите си! Борете се за родната земя!“.