Арчибалд Кронин: Канарските острови

Харви с печален поглед съзерцаваше плешивата глава на стюарда.

— Аз нямам никаква титла, Траут, и не притежавам нито една акция на Сляд. Но умирам от жажда. Донесете ми бързо бутилка уиски.

Прислужникът не откъсваше поглед от върховете на обувките си и не знаеше какво да отговори.

— Да, господине — каза той най-после със задавен глас, който сякаш излизаше от обувките му.

Той излезе и ироничното изражение веднага изчезна от лицето на Харви. Той стана и погледна през кръглото прозорче на каютата. Защо се държа толкова лошо с това момче? Нито беше възпитано, нито достойно. Меланхоличният му поглед проследи бавното движение на брега в мъглата. Също така се движеше животът, далечен, празен, без цел. Той се ядоса и стисна зъби. Този човек беше много бавен. Защо ли не идва още? Харви потрепери от нетърпение. Най-после не издържа, изправи се внезапно, блъсна вратата и се втурна вън от каютата. Палубата, сякаш пометена от свежия вятър в залива, беше безлюдна. Той я прекоси и влезе в трапезарията, малка, чиста и весела стая, с ламперия от светло дърво и плътен килим под маса от акажу, опръскана от блестящите светлосенки на една бегония. В ъгъла седеше мъж с вдигнати върху възглавници крака. Изглеждаше около шестдесетте и беше доста висок. Килнатото върху гъстите сиви коси бомбе имаше едновременно смел и вдъхновен вид. Имаше гъсти сиви кичури вместо вежди, а от едното му ухо беше останало само смачкано парченце. Беше грозен, но цялото му мургаво и покрито с белези лице излъчваше закачлива любезност. Въпреки плачевното състояние на тясното му тъмносиньо сако, лъснато и доста изтъркано, в него се усещаше смелостта на авантюриста, подчертавана още повече от силно опънатите панталони на дебелите му крака. Вратовръзката му бе украсена с голяма фалшива перла и бельото му изглеждаше чисто, поне донякъде. В огромните си ръце тържествено държеше един подвързан с вестник том, който четеше внимателно, мърдайки устните си. При влизането на Харви мъжът хвърли поглед над очилата с телени рамки, с глас, на който силният ирландски акцент придаваше известна привлекателност.

— Желая ви добър ден.

— … ден.

Харви се отпусна на един стол и позвъни. След това пръстите му зашаваха по коленете с трескаво нетърпение. Стюардът не закъсня да се покаже и Харви го упрекна, като се мъчеше да запази спокоен гласа си.

— Поръчах да ми донесете бутилка уиски в каютата. Каюта номер седем. Ще пожелаете ли сега да я занесете, моля? А докато чакам, дайте ми един коняк със сода.

Стюардът с мъка овладяваше смущението си.

— Доктор Лийт, господине? Каюта номер седем?

— Разбира се.

— Съжалявам, господине. Барът още не работи.

— Не работи ли?

Стюардът се наведе и измърмори нетактично:

— За вас не… работи, господине. Такава е заповедта на капитана. Така ми предаде господин Хеймбъл, бордовия офицер.

Смаян, Харви престана да барабани по коленете си и стисна устни.

— Разбирам — измърмори на свой ред той. — Разбирам.

Остана неподвижен и почти изключи от съзнанието си присъствието на двамата мъже, които го гледаха. Не забеляза и излизането на стюарда. Естествено, това беше дело на Исми. Под предлог, че е приятел и горд да покаже влиянието си да управлява света, той е говорил с капитана! Просто да се отчаеш!

— Трябва да знаете — изведнъж каза човекът в ъгъла, — че има такива шантави капитани.

Добродушна усмивка разшири намръщеното му лице.

— Сигурно и този е смахнат, но не трябва да се ядосвам за това, разбира се!

Той спря за момент и без да държи сметка за мълчанието на Харви, продължи:

— Видях ви на катера преди малко. Казвам се Коркоран, Джими Коркоран, на вашите услуги. Едно име, познато от севера до юга! — Той наостри уши с наивната надежда да чуе потвърждение на известността си. — Шампион на тежка категория през осемдесет и осма, единственият способен да се мери с Жое Кроти. Така да се каже, щях да бъда световен шампион, ако не си бях счупил едната лапа. Честна дума! Много са тези, които познават Джими Коркоран и които са го аплодирали. Историята му е известна на всички. Скитал е къде ли не, занимавал се е с всички видове професии, винаги по правия път, никога крадец… Обаче без късмет, както казваше добрата ми стара майка, лека й пръст! Защото тя беше най-добрата жена в Трели, в царството на Кери!

Той тихо въздъхна, измъкна метална табакера от джоба на жилетката си, потупа я нежно с един пръст и си взе щипка тютюн. После посочи книгата си и продължи без всякаква връзка: