Арчибалд Кронин: Песен за петаче

Това по принцип бе дълъг процес, доудължаван под какви ли не претексти, с които се опитвах да задържа майка си, и допълнително усложняван от всякакви сортове фетиши и ритуали, които си бях изградил за своя собствена защита и които, макар да нямаха кой знае каква стойност, ако се изброят, можеха да бъдат подразбрани от моето първо действие, изразяващо се в задоволяване на любопитството ми, дали някоя боа удушвач не се беше скрила под леглото ми. Все пак тазвечерното появяване на маята бе отклонило вниманието ми от моите безкрайни церемонии и всичко бе съкратено до крайно недопустими граници.

Дори след като вече бях в леглото и мама ми бе пожелала „Лека нощ“, оставяйки вратата на стаята открехната според обичая, това странно вещество и мистериозен нашественик в дома ни продължаваше да ферментира в главата ми и аз не можех да заспя. Легнал със затворени очи, видях как маята започва да се раздвижва в стъкленицата, надувайки големи мехури и пенейки се, докато накрая не избуя нагоре в раздуващ се жълт облак, надвисвайки над нашата къща и придобивайки формата на джина от бутилката в една от татковите истории. Размърдах се притеснено. Не беше ли това началото на сън, разкриващ странни видения от бъдещето?

Макар да говореха с приглушени гласове, възобновеният разговор на моите родители достигаше до мен на пресекулки през незатворената врата на тясната ми спалня. От време на време долавях по някоя впечатляваща и едновременно обезпокояваща фраза: „надалеко от това загубено село“… „пак започваш твоята песен“… „той ще отиде в «Рокклиф», както Терънс“… И накрая, точно преди да заспя, чух как татко заявява с най-сериозен и решителен тон:

— Почакай малко, Грейси, и ще им покажем на вашите… и на моите също… че не могат да се отнасят към нас по този начин. Един ден те ще дойдат да се молят. И то съвсем скоро.

От седмици мечтаех да тръгна на училище, едно приключение, находчиво измислено в моя чест и представено от баща ми в най-бляскава светлина, което се отлагаше единствено поради моята податливост дори и към най-простия микроб. Но сега, когато най-после дългоочакваният ден настъпи, почувствах как съзнанието ми се сковава от паника. Докато мама се занимаваше с последните натъкмявания по мен, закопчавайки новите ми сини панталонки от шевиот и придърпвайки надолу фланелката ми, аз я молех със сълзи на очи да не ме праща на училище. Тя се засмя и ме целуна.

— Няма да се притесняваш, миличък, нали сте заедно с Маги. Я виж каква хубава нова чанта имаш. Хайде сега, сложи си я на гърба като добро момче.

Чантата, макар и празна, действително ми помогна да се окопитя. Бях започнал да се чувствам по-уверен в себе си, когато някой почука на вратата и аз подскочих сепнато.

Беше Маги, застанала на стъпалата пред прага, със своето привично смирено и намръщено изражение на лицето, а разчорлената й коса падаше на кичури върху очите, в които се четеше онзи тъп и все пак затрогващ поглед, присъщ на подрастващите животинки сред стадата добитък. Тя бе дъщерята на селската перачка, известна на всички повлекана, чийто мъж от много отдавна бе избягал от хапливия й език, а докато я търпеше, оплаквайки съдбата на окаяната си рожба, работеше като роб, за да скърпят двата края. Макар да бе облечена в стара, преправена рокля от туид, която мама й бе дала, и с кръпка на коляното на единия чорап, Маги си имаше и няколко свои външни белези на надеждност. Осъзнаваща сама, че е глупава и със силно депресирано самочувствие, говорещо за непосилния труд и грубиянско отношение вкъщи, тя бе безмилостно дразнена с подвиквания от рода на „гламавата Маги“ от селските момчета, които въпреки всичко се страхуваха от нея, защото имаше здрава десница и точен мерник с малки обли камъчета, събирани от брега и винаги намиращи се подръка в напълнения й джоб. Но за мен тя бе едновременно моя довереница и моя възпитателка. Вярвах й напълно, безрезервно, както вярвах на майка си, която обичаше Маги по свой начин и се отнасяше добре с нея в много отношения. Тя имаше безброй задължения и след часовете в училище човек рядко можеше да я види без някой наръч с пране или с въоръжението й от кутии с мляко, които след обиколката трябваше да бъдат върнати обратно във фермата, изварени и излъскани, преди да е извършила последното си задължение за деня — да нахрани кокошките. Но въпреки това през дългите летни почивни дни за мен тя бе нещо като гледачка, извеждайки ме на разходка през следобедите, по време на моите периоди на възстановяване след някоя болест. Нашият любим маршрут неминуемо ни отвеждаше покрай брега, минавайки пътем покрай една запустяла, навяваща тъга с безразборно избуялите увивни растения по изгнилата дървена решетка на входа й порутена хижа, наречена сякаш по погрешка „Брегът на розата“, където, за мой вечен позор, изглежда, че бях роден. Как такова важно събитие от живота ми би могло да се случи в толкова окаяна постройка умът ми не го побираше и все пак се предполагаше, че бе станало, защото когато подминавахме „Брегът на розата“, Маги се впускаше в своето страховито и въпреки това силно впечатляващо описание, произхождащо несъмнено от майка й, как съм се появил на този свят през една тъмна и мрачна съботна нощ, когато валял пороен дъжд като из ведро и реката била придошла толкова високо, че баща ми, търсещ отчаяно доктор Дъти с неговата малка докторска чантичка, за малко да не успее да стигне до селото.