Арчибалд Кронин: Песен за петаче

— Деца, радвам се да ви видя отново след ваканцията и желая първо да поздравя новите ученици — започна да говори госпожица Грант и аз се развълнувах, представяйки си, че усмивката й е предназначена за мен. — Очаквам от вас да се държите прилично, когато лейди Мийкъл дойде в училище тази сутрин на обичайната си визита за откриването на първия учебен ден. А сега нека всеки да отговаря на името си, докато направя новия дневник.

Когато тя извика високо „Лорънс Керъл“, подражавайки на другите, аз отговорих с „Тук, госпожице“, но гласът ми прозвуча така неуверено, сякаш се съмнявах в собствената си самоличност. Въпреки това отговорът бе приет и след като всички си казахме имената и госпожица Грант ги записа в голямата книга на писалището си, започнахме заниманията.

Класът бе на различни нива. Не след дълго една част сричаше на глас таблицата за умножение с числото две, друга преписваше върху плочите си задачи за събиране от черната дъска, докато трета се бореше с печатните букви от азбуката. На мен това толкова явно ми заприлича на детска игра, че предишните ми притеснения започнаха да избледняват и вместо това почувствах как тръпна от възбуда, осъзнавайки собствената си цена. Само какви деца, да не могат да различат „Б“ от „В“! И имаше ли някой сред всичките тези по-големи момчета, дето да се бе ровил из „Енциклопедията на Пиърс“ със снимката на бродягата на първа страница, за когото е обяснено, че в продължение на пет години е ползвал само един сапун? Почувствал се заобиколен от такова очебийно детско невежество, аз усетих вътре в себе си могъществото на върховното познание, както и хубостта на новите си дрехи и ми се прииска да блесна, разкривайки талантите си.

Не бе изминало много време от скърцането на калемите върху дъските за писане, когато вратата се отвори със замах и бе дадена команда:

— Станете, деца!

Докато ние се изправяхме на крака, трополейки с обувки, на вратата се появи Карфицата и почтително въведе в класната стая една вдървена, надута, натруфена дребна жена с толкова изхвръкнал напред агресивен бюст, че заедно с шапката й, украсена с дузина пера, я правеше да изглежда досущ като гушест гълъб. Аз я зяпнах със страхопочитание. Лейди Мийкъл бе вдовицата на производителя на корсети Уинтън, чиято реклама стоеше разлепена на всички жп гари, придружена от невинен, но интригуващ девиз: „Мили дами, ние използваме само най-добрите китови банели 2 2 Навремето китовите мустаци, поради еластичността и издръжливостта си, се използвали за производство на корсети и камшици. — Б.пр. “. Тази реклама достойно съперничеше по качества на: „В Пикуик с писалка на Уевърли — гордост за всеки джентълмен“, която донесе на същия собственик значително богатство, след което той стана за доста дълъг период от време кмет на Левънфорд и бе посветен в рицарство, титла, подтикнала го впоследствие към закупуването на голямо имение в околностите на Ардънкейпъл и оттеглянето му в него. Тук той напълно разполагаше със своето време, за да се отдаде на любимото си хоби, изразяващо се в отглеждането на орхидеи и тропически растения, докато неговата съпруга не загуби нито миг и се хвърли презглава да изпълнява своите задължения на светска дама, въпреки че с простоватите си човешки маниери и употреба на всякакви неуместни шотландски идиоми тя въобще не бе родена, за да си служи със светски маниери, както самата открито си признаваше.

И все пак „лейди Банела“, както я наричаше баща ми, беше свястна жена, отнасяща се с щедрост към Ардънкейпъл — бе дала пари за построяването на новата зала в селото — и с милосърдие към цялото графство. Тя също така притежаваше характерно за нея мрачно чувство за хумор и обилна доза сантименталност и освен че бе изградила великолепна гробница за починалия си съпруг, изобилстваща със страховити, внушителни урни, тя направи известна и продължи да се грижи предано за колекцията му от орхидеи, отглеждана от него, преди да се разболее. Сигурно ще ви се стори странно, но макар и никога да не бях разменял и дума с тази толкова издигната личност, аз си имах свои основателни причини да бъда запознат с имението й от край до край, с неговите гори и река, с дългата цяла миля алея, лъкатушеща през парка между гигантските рододендрони и достигаща чак до голямата къща със залепената за нея огромна зимна градина.

— Седнете, деца — рече тя, минавайки навътре. — Тази стая е неприятно задушна. Отворете един прозорец.