Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Госпожица Грант припряно се подчини, докато нейната наставничка, гледайки ни с присвити очи, говореше нещо на Карфицата, който, приведен напред и изтеглил назад деформирания си крайник, почти скривайки го зад здравия си — поза, която аз скоро установих, че е обичайна — правеше смирени кимания с глава в знак на мълчаливо съгласие. Тогава тя се обърна към нас, говорейки на най-чисто местно наречие, като започна с думите:

— Деца, виъ сте още млади и незнаещи, но аз съ надяам и се молъ дъ не сте душли тук, за да вършите бели и неръзбурии по най-непристоен начин. Виъ виждъте, че се интересувъм от селуто и от всеки един от вас, за тува, което сте, или може би шъ станете, тъй че слушъйте внимателно какво шъ ви кажъ.

Тя продължи в същия стил още доста дълго време, увещавайки ни да се трудим прилежно, да подобряваме способностите си и да поддържаме винаги най-високо равнище на възпитание и морал, загатвайки ни, че ако не сме послушни и изпълнителни, ще ни се стъжни както тук на земята, така и на оня свят. По едно време обръщението й към нас завърши, тя нацупи устни и благосклонно ни дари с една претенциозна и полуприсмехулна усмивка, в която можеше да се различи киселата жилка на лукавството.

— Мъкар виъ да не можете нищу. Девствени души, ей туй сте виъ, девствени души. Саму че аз шъ пробам вашъта естественъ интилигентност, за дъ видя имате ли някаквъ находчивуст или нещу въобще в глъвите. Гуспожице Грант, един мулиф.

Моливът, жълт на цвят, бе моментално предоставен и показвайки ни го за момент, тя го захвърли с драматичен жест на пода. Ние стаихме дъх.

— Сега — продължи впечатляващо тя, — виъ нямъте ръце. Никуй от вас нямъ ръце. Саму че аз искъм този мулиф дъ се вдигне.

Каквато и да бе причината, подсказала й този екстравагантен опит — вероятно бе ходила на визита по време на своята благотворителна дейност в някой дом за паралитично болни в Ардфилън — крайният резултат се изрази в мълчание, пълно и гробовно. Класът се вцепени. Внезапно ме осени вдъхновение. Сякаш изпаднал в транс, аз станах и обезсилен от собствената си дързост, се дотътрих пред погледите на всички, където, просвайки се пред жълтия молив, понечих да го захапя със зъби. Само че моливът бе кръгъл и гладък. Той се изплъзна от немощната ми захапка и се изтърколи пред мен по прашния неравен под. Последвах го, долепил лицето си до земята като пълзящ индианец. Опитах отново и отново се провалих. Преследването продължи. Погледите на всички останаха приковани върху мен. Този път моливът бе успял да намери една пукнатина между дъските на пода. Аз се приплъзнах към него на брадичката си, наместих се в удобна позиция, за да видя съвсем отблизо как той лекичко се завъртя и се намести в друга по-дълбока цепнатина точно под черната дъска, където се бе насъбрал прах от тебешир. Вече усещах как кръвта пулсира във вените ми. Подавайки език навън, аз избутах жертвата си от укритието й и преди да успее да се върне обратно, я захапах уверено и сигурно. Класът изпусна една дълга въздишка, пълна с възхищение, докато аз, оплескан целият с прах от тебешир, с издраскан и охлузен нос, залитайки, се изправих на крака, здраво стиснал със зъби молива.

— Дубре направену! — извика лейди Банела, пляскайки ентусиазирано с ръце, след което положи едната от тях върху главата ми. — Ти си едно многу умну малку мумченце.

По цялото ми тяло изби червенина и почувствах, че ще се пръсна от гордост. Да бъда похвален по такъв начин от дамата на имението пред моя учител, пред училищния наставник и най-важното, пред моите съученици! И то още при първия ми учебен ден. Едно много умно момче. Само какво ще бъде удоволствието да кажа това на майка ми.

Междувременно, докато госпожица Грант ме изтупваше от праха, нейно благородие със самочувствието на някой френолог 3 3 Френология — псевдонаучна система, сега отхвърлена, според която характерът на човека зависи от формата и изпъкналостите на черепа му. Френолог — специалист, който се занимава с френология. — Б.пр. все още продължаваше благоговейно да държи ръка върху черепа ми.

— Колку си гулям?

— На шест години, госпожо.

— Ну ти си необичайну дребен за възрасттъ си.

— Така е, госпожо. — Изгарях от желание да й разкажа за болестите си, почти фатални, които ме бяха оставили толкова дребен, вероятно за цял живот, но преди да успея да кажа нещо, тя продължи окуражаващо, като истинска покровителка:

— Ти трябвъ дъ си ядеш кашатъ с повече мляку. Ну не обезмаслену, запомни тува. И никогъ не отвръщай поглед от веществото на живота. Ръзбиръш ли къкво имам предвид, казвъйки веществото на живота?