Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Терънс бе студен, дългокрак и необикновено атрактивен младеж, надарен много повече от мен с чистата чаровност на рода Керъл. Неговият дом, който не бях виждал никога, се намираше в Лохбридж, само на дванайсет мили от нас, където баща му притежаваше предприятие, странно именувано „Ломъндовите подземни изби“. И докато по онова време аз все още не можех да схвана съвсем точно смисъла на тази окултна дума „подземни“, освен че ми внушаваше нещо за подземни дълбини, то голямата гордост на Тери, за която аз му завиждах, беше, че посещава известния колеж „Рокклиф“ в Дъблин като пансионер. И сега, идвайки си за Великденските празници, той подпря на входната врата един нов, лъскав велосипед, модел „Ръдж Уитуърт“, с който бе пристигнал. Беше обут с доста измачкани фланелени панталони, от които небрежно свали щипките на крачолите си. Имаше синьо колежанско сако „Рокклиф“ и килната на една страна сламена шапка, украсена с лента с цветовете на колежа. Един олимпиец, идващ директно от поетичните напъни на Парнас — Подземните изби? Просто ме зашемети.

Мама, пламенно гостоприемна и закопняла от дълго време за посетители, бе приятно изненадана да види Терънс, макар че той я беше сварил неподготвена.

— Мило мое момче, ако само ме беше предупредил, че ще идваш, можех да ти приготвя великолепен обяд. — Тя погледна към часовника, показващ три без двайсет. — Кажи ми сега какво да ти направя?

— Всъщност аз съм обядвал, лельо Грейс. — Забелязах как роднинското обръщение достави наслада на майка ми. — Но бих могъл да хапна една лека закусчица.

— Само ми кажи какво искаш.

— Ами много обичам твърдо сварени пресни яйца, ако ти се намират вкъщи.

— Разбира се. Колко да бъдат?

— Какво ще кажеш за половин дузина, лельо Грейс? — предложи небрежно Терънс.

Петнайсет минути по-късно той се беше настанил на масата и грациозно осъществяваше контакт с шест твърдо сварени яйца и няколко резена селски хляб, дебело намазани с масло, докато в същото време ни обясняваше с небрежен маниер и акцент, леко загатващ с интонацията си за горната класа дъблинчани, какви славни подвизи е извършил през изминалия семестър, и по-точно победата му в спринта на сто ярда по време на училищния празник. Невъзможно бе да не се възхитим, както и направихме, макар че мама започна леко да посърва, когато Терънс каза за трети пореден път:

— По начина, по който се откъснах при последната си атака, те изглеждаха, сякаш стоят на място.

Всъщност очевидно й бе доскучало, защото след малко мама предложи на Терънс да ме отведе на кратка разходка, докато чакаме завръщането на баща ми. Както си вървяхме нагоре по пътя за селото, аз мушнах ръката си в неговата и казах възторжено:

— О, братовчеде Тери, как бих искал да съм в „Рокклиф“ заедно с теб!

Терънс впери поглед в мен, след което извади една клечка за зъби направена от паче перо, и започна разсеяно да работи върху зъбите си.

— Не казвай на майка си, защото се вдетинява, но едното от тези яйца беше малко развалено.

Той леко се оригна, за да наблегне върху смисъла на думите си.

— О, съжалявам, Тери. Ти чу ли какво казах за „Рокклиф“?

Терънс поклати лениво глава, но с израз на такава безнадеждност, че аз изстинах.

— Мой бедни Малчо. Ти никога не би могъл да издържиш на натоварването. „Рокклиф“ ще те простре на място. Мили боже, какъв е онзи субект ей там?

Аз се обърнах назад. Беше Маги, изпълняваща поредната си робска поръчка с голям вързоп пране, подскачащ върху ръката й. Каквато си беше несресана, раздърпана и типично по свой начин чудата, тя ми замаха като обезумяла, щом ме позна. Кожата ми настръхна. Да поздравя Маги пред очите на Терънс? Не, това бе немислимо. Почувствал се гузен за първи път по повод на едната от двете велики прояви на предателство през моето детство, аз извърнах поглед.

— Един господ знае кой е това — измънках, леко подражавайки на маниерите на братовчед ми, след което продължих да вървя, оставяйки Маги вкаменена, със замръзнала във въздуха ръка.

Стигайки до началото на пътя, Терънс спря пред бакалията. На витрината върху стъклена лавица бе изложена една от специалните десертни ябълкови пити на Грант. Зад лавицата вътре в магазина, приведена над една книга с лакти върху тезгяха и с гръб към нас, стоеше Поли Грант. Нейната поза, съвсем непринудено запознаваща ни с изключително овалната гледка на онази част от тялото, използвана за сядане, изглежда, че развесели братовчеда Терънс. Той се подпря на прозореца, заемайки атлетична стойка, докато погледът му продължи да шари между ябълковия сладкиш и нищо неподозиращата Поли.