Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Той се затича с големи отскокливи крачки, демонстрирайки ми своя стил. Макар и да не бях в настроение за тичане, в момента изпитвах странна войнственост към неподражаемия си братовчед. Затичах се колкото имах сили, с такъв хъс, че Тери, поглеждайки през рамо, се принуди да понапълни дробове в усилието си да ускори ход. Може би ябълковият пай и твърдо сварените яйца му пречеха да се изяви или пък просто историята, която ни бе разказал за своята проява по време на спортния празник в „Рокклиф“ бе малко поразкрасена благодарение на местния му талант „да разтяга локуми“. Когато стигнахме до магазина на Грант, той все още не се беше откъснал от мен и аз бях точно зад лакътя му. След като успяхме да си поемем дъх, погледът му за първи път се спря на мен с чувство на уважение.

— Голям си бързак бе, човече. Не мога да повярвам. Ти, разбира се, се досещаш, че не дадох всичко от себе си.

Докато аз чаках отвън, братовчед ми влезе в магазина и там прекара доста дълго време в избиране на кибрит. Поли, която го обслужваше, не изглеждаше ни най-малко недоволна от повторното му появяване или от придирчивия му вкус към кибритите. Поглеждайки тайно през прозореца, виждах как през по-голямата част от времето Тери успяваше да я разсмее. Такъв си беше той, безгрижен и безотговорен. А дали би могъл Тери наистина да обича някого… да не говорим за един беден, нещастен Малчо като мен? Почувствах как гърлото ми се стяга неконтролируемо.

Обхваналата ме меланхолична тъга остана в мен през целия път към къщи и дори се задълбочи по време на вкусната вечеря от пиле, която мама бе приготвила, и аз едва успявах да преглъщам. Татко, намиращ се в едно от своите най-добри и забавни настроения, показа явна привързаност към него и дори му даде един суверен 8 8 Британска златна монета с еквивалент от един паунд стерлинг, днес извън обращение. — Б.пр. , което, изглежда, братовчед ми очакваше и по всяка вероятност бе основната причина за целта на посещението му. Към края на вечерта, запалвайки карбидната лампа на велосипеда, той възседна возилото си и се отправи към Лохбридж.

Когато се загуби от погледа ми, аз отидох в кухнята.

— Мамо — казах тихичко, приближавайки се до нея, — аз може и да не съм нещо много, но поне съм спортсмен.

— Така ли? — рече майка ми без особен ентусиазъм. — Не знам дали бих искала да си спортсмен.

— Но това е нещо хубаво, мамо. Тери каза, че съм спортсмен, като хвърляхме чоп за ябълковия пай.

— За ябълков пай ли? — погледна ме мама объркано, с ръце, целите в сапунена пяна. — Затова ли не яде нищо на вечеря?

— Не, мамо. Аз въобще не ядох от сладкиша. Тери го изяде целия.

— И откъде се появи този хубав сладкиш? — сега вече тя ме наблюдаваше с много особен поглед.

— Как откъде, мамо. Това е онзи сладкиш, дето го купих и го записах на наша сметка.

— Какво! Записал си го на наша сметка!

Мама застана като вкаменена. А татко, който бе влязъл току-що и слушаше разговора, попита изведнъж:

— Как теглихте чоп?

— Той бе съвсем честен, татко. Хвърли монета и каза: „При ези печеля аз, при тура губиш ти“.

Татко избухна в неконтролируем, див смях, продължил толкова дълго, че накрая раздразни бронхиалната му кашлица.

— Проклет млад негодник — едва каза на пресекулки. — Той е истински Керъл.

— Въобще не мисля, че това е забавно — отбеляза хладно мама. — Лорънс, утре сутринта ще си поговорим с теб сериозно за това. Сега отивай направо в леглото.

Разсъблякох се бавно, нещастен. Следобедът, започнал с толкова радост и наслада, сега горчеше в устата ми. Несподелима тегоба налегна разума ми, а също и съзнанието ми. Нима бях отхвърлил толкова явно Маги, скъпата Маги, моята приятелка и защитница, просто ей така я бях отрязал, бях се отрекъл от нея, и всичко това само заради един братовчед, който мислеше за мен не повече, отколкото за, ами да, отколкото за една кутия с кибрит? Но най-вече ме потискаше загадъчната история, отнасяща се до моите родители, която Тери ми разкри, и заради която бяхме принудени да живеем в изолация. Зарових глава във възглавницата и оставих сълзите си безутешно да попиват в нея.

Есента дойде рано тази година. Листата на любимото ми дърво, украсени в златно и червено, започнаха да се сипят по земята, тъчейки красив дебел килим пред входа на ковачницата. Утринните мъгли се стелеха откъм устието на реката, поръсвайки с искрящи бисери роса нежните стръкове трева по ливадите на Сноди. Из мекия въздух се носеше усещането за промяна, както и за нещо друго, непонятно и недосегаемо, каращо ме да мечтая за далечни места и за странни, незнайни кралства, за които нещо вътре в мен ми подсказваше, че може би някога съм посещавал, само че преди много столетия, в отдавна забравени времена.