Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Но за разлика от моята, татковата природа бе войнствена и той се забавляваше, като предизвикваше появата на шокирани погледи и начумерени устни по лицата на хората или като презрително пренебрегваше обичайната мрачна атмосфера на порицание, възникваща при нашето появяване. Както винаги, така и сега той прекоси селото с отскоклива, наперена, почти самодоволна походка, вирнал глава високо във въздуха, с високомерно изражение и презрителна усмивка върху устните си, които от време на време издаваха предвзето изсвирване. За мен, препускайки покрай него и предчувствайки беда, това изпитание бе мъчително, облекчено единствено от скритите завистливи погледи на другите момчета, за които неделята беше ден на покаяние, гибелно запълнен от двучасовата проповед, един ден на мъчителна скука, в който неумишленото, случайно повишаване на гласа бе светотатство, смехът — престъпление, а минаването на бавния влак, известен под името „Неделният смутител“, който оскверняваше светостта на този ден — един публично обявен пример за злото, водещо света към гибел.

Започнах да дишам по-спокойно едва когато стигнахме до последната сграда от селото — дъскорезницата на Макинтайър — и излязохме сред природата. Скоро подминахме входа на имението Мийкъл — с изискан портал и две високи колони, украсени със зелени бронзови орли, до всяка от които бе поставена по една портиерска къщурка от дялан камък, направени в шотландски баронски стил. Алеята лъкатушеше навътре покрай масивни рододендрони и се губеше сред парка някъде в безкрайността. Гледката на това привилегировано великолепие вече ме беше накарала да изпитам едно предварително потрепване и то бе подсилено допълнително, когато татко, намиращ се на селския път няколкостотин крачки пред мен, огледа предпазливо района около себе си и тайничко ми махна да го последвам, докато самият той се шмугна през една просека в шубрака отстрани. Сега вече се намирахме в горското владение на лейди Банела, където бе строго забранено да се влиза. Побиха ме тръпки при тази мисъл. Въпреки това татко водеше твърде необезпокоено напред по познатия му маршрут под стволовете на буковите дървета, а жълъдите пращяха сякаш прекалено силно под подметките на обувките ни. Накрая стигнахме до една тясна долчинка, цялата покрита с папрат. Там заобиколихме някаква плантация от млади лиственици и влязохме в прораслия с коренища гъсталак, откъдето се разнасяше ромоленето на течаща вода. Това бе реката Гилстън, строго охранявана, но и много популярна с пасажите си от морска пъстърва.

Стигнали до брега на реката непосредствено под водопадчето, следващото действие на татко бе да измъкне изпод мушамата си брезентов калъф, дълъг два фута, от който извади прътовете на една зелена въдица. Бе закачена макарата, през ушите на въдицата бе прекарана кордата и не след дълго той започна да хвърля плувката сред бълбукащата пяна в основата на вира. Като момче, живяло близо до бреговете на езерото Ломънд, той страстно бе въдичарствал и ловил всичко живо, що е щъкало из езерото, и сега, докато аз гледах напрегнато и от време на време ми бе подавана пръчката в ръце, същата страст се предаваше и на мен.

Ще ми се да можех да се похваля с татко като един от избраните, ловуващи само на суха муха или дори просто на муха. Но той не беше от тях. Ловуваше с живи червеи, изкопани за нас от Маги във фермата, които аз разплитах един по един, гърчещи се подивели, и ги вадех от една тенекиена кутия от какао, която носех в джоба си. Татковата цел беше само да лови риба и да се придържа към методите, служили му така добре в младежките години. Въпреки това, изглежда че днес нямаше да имаме късмет.

— Не ще дори да клъвне — рече раздразнено той. Изобщо не обичаше да губи. — И все пак морската пъстърва трябва да плува нагоре по течението. Ще оставим въдицата във водата и ще си изядем обеда.

Сандвичите на мама бяха винаги вкусни, особено тези с домати. Седнахме на очистеното местенце под едно брезово дърво, чиито клони пропускаха през короната си мека сребристозелена светлина. Реката хвърляше разпенени пръски и блещукаше с отразените слънчеви лъчи през високите треви и тръстики. Спокойното шумолене на гората насаждаше страховито усещане за самота над цялото това място. Рязкото крякане на една сойка ме стресна. Както при всички наши експедиции, сега аз се чувствах ужасно уплашен, че ще бъдем заловени от горския пазач или още по-лошо, от самата собственичка, тази опасна, дребна женица, която ме бе низвергнала още в първия ми учебен ден и към която в моето съзнание се обръщах с краткото и изпълнено с ненавист тя . Това бе ужасът, който насищаше преживяванията ми с пикантни усещания. Понякога съвсем подличко или може би за да калява характера ми, татко даваше предупредителен сигнал: „Ш-ш-т! Ето я там!“, което ме караше да пребледнявам като платно, докато той с неодобрение клатеше презрително глава.