Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Но днес бе неделя — един реален ден, в който всеки път щом се събуждах и подушвах носещата се миризма на пържен бекон и яйца, мисълта ми винаги се насочваше към по-практични съображения. По възпитание и вътрешно убеждение татко бе това, което аз наричам симпатизиращ на католицизма, и той открито демонстрираше непокорството си чрез подкрепа на опозицията, въпреки че пазеше за себе си някои определени, неортодоксални резерви спрямо римокатолическата религия, но като неин изпълнител поведението му можеше да бъде класифицирано единствено като безразлично. Ако слънцето изгрееше лъчезарно в утринното небе на седмия ден от седмицата и времето обещаваше да е хубаво, той обикновено наемаше понито и двуколката на фермера Сноди и се отправяше към „Свети Патрик“ — най-близката католическа църква в Дринтън, на дванайсет мили от нас. Въпреки евангелисткото си възпитание, майка ми миролюбиво тръгваше с него. Привързаността й към баща ми бе толкова силна, че аз бях сигурен — тя на драго сърце щеше да го придружи и в индуски храм, стига той да изповядваше такава религия. Разбира се, бях вземан с тях и в тези моменти, подобно на майка ми, стоях леко напрегнат, притаил дъх пред аматьорската сръчност, с която баща ми се справяше с юздите — една безразсъдна проява, зле прикрита зад претенции за експертни познания, които не можеха да измамят никого от нас, най-малко пък самото пони. Чаткайки с копита, докато татко умело даваше команди за завой, то завиваше и същевременно извръщаше врат, за да погледне към него със смесено чувство на учудване и възмущение.

От време на време по пътя се появяваше някоя самотна кола, обикновено червен аргайл от автомобилния завод в Лохбридж, и докато минаваше покрай нас в облак от прахоляк, разминавайки се на магия с двуколката ни, мама, стиснала здраво шапката си с широка периферия, възкликваше през кашлица:

— О, мили, аман от тези отвратителни автомобили!

— Недей така, Грейс — отвръщаше хладно татко, подръпвайки юздите на свилото се пони. — Те са едно чудесно откритие. И тъй като по някое време възнамерявам и аз да се сдобия с такова транспортно средство, недей да ги затриваш.

— Може пък те да ни затрият — измърморваше мама в ухото ми.

Но имаше и много недели, когато татко беше изпълнен с убеждението, че господ не би искал от него да излага семейството си на непредвидените опасности по пътя и аз знаех, гадаейки по лицето му, докато той проучваше надвисналото сиво небе и душеше мекия западен ветрец, предвещаващ идването на дъжд, че тази есенна утрин ще бъде една от тях и за мен това ще е поредната неделя, изпълнена с много трепетни вълнения, достигащи понякога до границата на безпокойството. Така и стана. След закуската, на която се яви в домашния си халат, татко се обърна към мама:

— Предполагам, мила девойко, че ще направиш няколко сандвича за мен и момчето. — Обикновено татко казваше „мила девойко“, когато искаше да бъде направено нещо за него.

Той се качи на горния етаж и след малко се върна обратно долу, носейки обичайния си екип за експедиции: сив норфолкски костюм от дебел плат, бричове, чифт здрави високи обувки заедно с плетени вълнени чорапи плюс една мушама, подобна на пончо, която се пристягаше на врата с метална закопчалка.

Ние потеглихме — нагоре по пътя за гарата и после през селото, където камбаните на енориашката църква бяха започнали да бият. В отговор на този повик към местните , както упорито ги наричаше татко, стереотипно облечени в мрачно черно и въоръжени със своите черни Библии, те се стичаха към църквата в един бавен, тържествен, покорен господу поток.

— Черни буболечки — чух откъм едната ми страна да се изрича презрителното обръщение.

Бях сигурен, че татко съвсем преднамерено избираше тъкмо този момент, за да може от позицията си на римокатолически „неверник“ да оскърби шотландския неделен събор. Това бе избрания от него начин да се противопостави на загнездилото се в душите на хората от селото предубеждение към нас. Сега, в наши дни, когато просветителският либерализъм търси начини да спомогне за обединението на всички църкви, е трудно да бъде почувствана язвителността, с която едно време се отнасяха към католицизма — особено ирландския — в западните покрайнини на Шотландия. Тези потомци на бягащи от глада емигранти, много от които все още не бяха успели да се издигнат над равнището на работническа класа, бяха приемани като „мръсните ирландци“ и бяха презирани и ругани по всички краища на света както заради тяхната националност, така и заради религията им, към която обществото се обръщаше с изрази като: „римската блудница, лочеща от чашата на човешката мерзост“ или пък „уличницата, излегнала се върху седемте хълма на порока“. Самият аз потръпнах от неприязън, когато веднъж видях един пасаж от проповед, четена в селската енориашка църква: „Рим, седалището на звяра, според откровение 18, 19“.