Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Когато пикникът ни наближи своя край, татко се излегна по гръб, с ръце на тила и с шапка, килната над очите му. Погледът му стана леко замаян и това ме накара да предположа, че се кани да подремне, едно подозрение, потвърдено след малко от сънливо измърморените от него думи:

— Я отиди да си набереш малко малини.

Из гората беше пълно с диви малини и не се наложи да ходя не знам си къде, защото съвсем наблизо имаше гъст малинак. Попаднех ли веднъж сред високите бодливи пръчки, почувствал се скрит на сигурно място, моментално ме обладаваше духът на приключението. Превърнал се в ловък крадец, нямащ нищо общо с нещастния Малчо на Тери, аз ставах героят от вечерните истории на татко. Късайки сладките като мед плодове, оплескан по лицето и ръцете с пурпурночервения им сок, аз политах във въображението си към далечни пустинни острови, засищах глада си в неизбродими джунгли, утолявах изгарящата ме жажда сред пустинен оазис, където бивах отнасян на гърба на камила.

Изведнъж поредица от няколко разцепили въздуха плясвания ме изстреля тичешком обратно при баща ми. Той бе застанал на брега, целият напрегнат от усилие, със здраво стисната въдица в ръце, която се бе извила в невероятна дъга, докато една голяма риба се мяташе бясно из вира, като се сучеше, хвърляше, подскачаше из въздуха и после отново с оглушителна експлозия се удряше о повърхността на водата.

За няколко безкрайни минути битката бе в разгара си, като водата кипеше цялата, а аз стоях уплашено отстрани, притеснен да не би да ни избяга жертвата. Най-накрая, вече съвсем бавно, прекрасната риба се предаде, изразходвала цялата си енергия, разбрала, че е победена. Сребристата й ципа проблясваше в златисто от отражението на торфената вода. С едно бързо, но нежно движение татко я изтегли и я плъзна върху каменистия полегат бряг.

— О, каква красавица! — извиках аз възбудено.

— Истинска морска пъстърва. — Татко също дишаше с усилие. — Поне пет фунта.

След като се бяхме поуспокоили и възхитили на трофея си от всяка гледна точка, татко реши, че сме свършили достатъчно работа за деня, пък и слънцето вече бе започнало да промушва дългите си лъчи през калпаците на дърветата. В действителност умираше от нетърпение да покаже рибата на мама, която често бе развеселявана от все сърце при вида на улова ни. Той се наведе, прекара един як канап през хрилете на пъстървата, след това вдигна рибата на нивото на кръста си и привърза здраво канапа около себе си.

— Сърцето няма да тъжи за това, което окото не вижда — отбеляза шеговито той, докато наметваше мушамата си отгоре. — Хайде да изчезваме, момко. Не, не по този път.

Окрилен от своя успех, татко бе в ликуващо настроение. Намерил извинение в тежката риба и неудобната, но все пак необходима мушама, разбрах, че той бе решил да не минава по обиколния път през гората. Без да обръща внимание на моите притеснения, той ми заяви, че ще пресечем напряко през полето, минавайки през главната улица покрай голямата къща. Не ми оставаше нищо друго, освен да вървя след него.

— Неделя следобед е — успокои ме, когато доближихме шубрака, граничещ с пътя. — Няма да има жива душа наоколо.

— Виж! — посочих аз към знамето над къщата с изображения върху него лъв. — Флагът е вдигнат. Тя е тук.

— Вероятно прави следобедната си дрямка.

Едва бе изрекъл това, когато изскачайки иззад група рододендрони, пред нас се изпречи една ниска, тумбеста фигура с лека муселинена рокля, която ни зяпна изпод сянката на обшития си по края с дантели слънчобран, шокирана от изненада. За малко щях да припадна. Това бе тя . Прииска ми се да хукна, но краката ми отказаха да реагират. Татко, от друга страна, с изключение на несъзнателното сепване и моментната загуба на естествения цвят на лицето си, успя да прикрие своето безпокойство. Той свали шапката си и се поклони.

— Ваше Благородие! — Направи кратка пауза и леко се покашля. Знаех, че в момента си блъска ума как да ни измъкне от тази ужасна ситуация. — Надявам се да не приемете това като натрапване. Ако мога да обясня…

— Да, може — дойде отговорът на чист шотландски, от който лъхаше подозрение и крайна неприязън. — Къжете къкво прайте в мойто владение?

— С удоволствие — отвърна татко твърде безцелно и отново се изкашля. С голяма ловкост на ръката и без да помръдне гънките на мушамата, той измъкна от вътрешния джоб на сакото си една визитна картичка. — Мадам, ако мога да ви се представя — каза той учтиво и все пак чаровно, подавайки картичката на дребната жена. Тя въобще не я погледна. — Всъщност моят партньор, Минхеер Хейгман от Ротердам… можете да видите името му на картичката ми… е нещо като градинар любител. Холандец, нали разбирате, те там всички са градинари. Когато онзи ден случайно споменах в един разговор за вашата известна колекция от орхидеи, той изяви желание, всъщност ме помоли, ако е възможно, да уговоря за него среща с вас. По всяка вероятност ще идва в Уинтън следващия месец. И затова, ако бъдете така учтива… — рече той и внезапно замълча.