Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Впечатляващо… много впечатляващо… — Татко вече едва съзнаваше какво говори, докато тайничко избърса подгизналото си чело с опакото на ръката си.

— Мили мой господине — заприказва с умоляващ тон нашата мъчителка, — ну вие определену изнемогвате от гурещина. Настуявъм дъ свалите таз дебела мушама.

— Не — отказа татко с приглушен глас, задъхвайки се. — В действителност… ние наистина сме ви много благодарни, но… един важен ангажимент… вече закъсняваме… времето си тече… трябва да тръгваме…

— Глупусти! Не искам и дъ чувам за тува. Не сте видели и полувината от съкровищатъ ми.

И докато нашата температура се вдигаше и знойните изпарения се увеличаваха, тази ужасна женичка ни накара да завършим бавната, задушаваща ни обиколка на зимната градина и дори ни принуди, докато тя стоеше долу, да се изкатерим по боядисаната в бяло желязна стълба, виеща се на спирали чак до покрива, където подсилена от концентрацията си, убийствената горещина предизвика мираж, в който повече от всичко ни се искаше да видим дълбокото, зелено, бурно море със студени мамещи вълни, сред които, поне татко, щеше да се хвърли с огромно удоволствие.

Най-после тя отвори двете остъклени врати. И докато стояхме изнемощели сред благословения свеж въздух, тя ни дари, първо мен, а след това и татко, с една сурова и все пак дружелюбна усмивка.

— Не забравяйте дъ пратите моите поздръви на хуландския си приятел — каза тя почти с благоговение. — И този път можете да задържите рибата.

Татко извървя целия път надолу по алеята в пълно мълчание. Не смеех да го погледна. Колко ли нечовешко трябва да е било неговото унижение — унищожителният провал на един мъж, за който досега бях мислел, че може да направи всичко, че може да излезе напълно невредим дори от най-неудобните и обезпокояващи ситуации. Изведнъж се сепнах. Татко се смееше. Да, той бе започнал да се смее. Помислих си, че никога няма да спре. Обръщайки се към мен със съучастнически поглед, той ме потупа приятелски по гърба.

— Голямото момиче ни натри носовете, а, момко. Да пукна, ако кажа, че не я харесвам заради това.

С тези няколко слова той си възвърна мъжкото достойнство. Вярата ми в него бе отново възстановена. Винаги ставаше както татко го иска — просто имаше рядката дарба да превръща поражението в победа. Но малко преди да мигнем до нашата къща, той доближи пръст до устните си и присви левия си клепач.

— Въпреки че е без значение, няма да казваме нищо на майка ти.

Бях се помирил с Маги — един благороден акт на промяна, за който впоследствие имах основание да благославям майка си.

Бях се консултирал с нея по въпроса за най-подходящите начини за помирение или може би изкупление на греха и тя предложи да изразходвам съботното си пени за това, което моята предадена от мен приятелка би искала най-много. Според съвета аз отидох в магазина на Грант и оттам купих за половин пени ментови бонбони, а за остатъка — цветни ваденки, след което отнесох тези подаръци в дома на Маги, от другата страна на железопътната линия.

Тя седеше до тлеещото огнище в тъмната малка кухня с каменен под, миришеща на сапун за пране. Имаше болно гърло и си бе сложила един вълнен чорап около врата, закачен с безопасна игла. Може би поради тази причина тя ме прие нежно, дори толкова нежно, че аз дадох воля на гузните си чувства и се разплаках. Заради тази моя слабост Маги кротко ме укори с думи, които никога не забравих, защото бяха толкова болезнено откровени, че сега искам да ги кажа по същия начин, както излязоха от устата й:

— О, Лари, момченцето ми, толкова си плашлив, че не смееш да поздравиш. А сълзите ти напират още с падането на вечерта.

За мое голямо облекчение майката на Маги я нямаше, тъй като не можех да я понасям не само защото тормозеше приятелката ми до изнемогване, но също така и защото, наричайки ме „миличко“ и с разни други подобни глезотии, за които знаех, че са изкуствени, тя се опитваше да изкопчи от мен нещо за дома ни, като ми задаваше коварни въпроси от рода на: дали майка ми се разбира с баща ми, колко е платила за новата шапка и защо сме яли риба в петък.

Целия следобед двамата с Маги останахме седнали около дървената маса, като лепяхме цветните ваденки по ръцете си, докато смучехме ментови бонбони. За да циментираме нашето възстановено приятелство, аз й подарих един медал на късмет, като й казах, че той ще й излекува гърлото. В действителност това бе малък сребърен медал „Свети Кристофър“ с формата и размерите на шест пенса, но тъй като не смеех да намесвам религиозни елементи, обясних й, че това е талисман. Маги, която обичаше талисманите, остана много доволна и докато се разделяхме, неколкократно ме успокои, че отново сме си приятели.