Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— О, не, Лори. Техниката ми е толкова закърняла. Но скоро ще си възвърна формата.

Тук, при тази забележка, се появи още една загадка, за да бъде прибавена към другите, все още неразрешени, и която объркваше и безпокоеше детското ми съзнание. Когато аз се обърнах към мама за обяснение, това я накара само да се усмихне и да ми даде някакъв уклончив отговор. Междувременно нищо не бе в състояние да й отнеме новото удоволствие. Татко не беше от музикалните и въпреки че проявяваше разбиране, не се интересуваше истински от пианото. Може би всъщност това е била причината — защото аз вече бях започнал да разбирам баща си — в някаква степен да се забави появяването на инструмента в нашия дом. Представата му за музика се изразяваше най-вече в енергичната, мелодична смесица на някой добър брас бенд и затова той си бе набавил няколко розови цилиндрични фонографа на Едисън с мелодии на известните за времето си „Момичетата от плевнята“. Но за мама, при това намираща се около нас в състояние на апартейд , красивият „Блютнер“ бе едновременно утеха и своеобразна форма на душевно пречистване. Всеки следобед, след като се преоблечеше, решила, че е приключила с домакинската работа за деня и вътрешно убедена, че всичко свети от чистота и ред, тя сядаше да се „поупражнява“. Поради лекото си късогледство тя се навеждаше от време на време напред, за да разучи някой труден пасаж и преди да започне да свири отново, отмяташе с ръка назад меката си коса, непослушно паднала върху челото й. Много често аз, прибирайки се от училище, особено когато навън валеше, влизах в предната стая, настанявах се до прозореца и слушах. Не мина много време и вече бях научил имената на пиесите, които ми харесваха най-много: Шопеновата „Полонеза в ми бемол“, „Унгарска рапсодия“ на Лист, последвана от Шубертовите „Музикални моменти“. Все пак най-любимата ми пиеса, за което може би допринасяше името й, беше Бетовеновата „Соната във фа минор“ („Апасионата“), която повече от всички други навяваше у мен една преждевременна за възрастта ми тъга, подхранваща във въображението ми картини, в които виждах себе си под светещата луна, борещ се за изгубени каузи из далечни земи и пожънал утешителна за душата награда — самотен гроб на герой, от който по някое време възкръсвах и хуквах към кухнята, за да сложа чайника на печката и да приготвя препечени филийки с масло за чая.

Това бе една щастлива зима, чиято белота не можеше да бъде опетнена с нищо. Нашият малък семеен кораб с платна, издути от благоприятния попътен вятър, се носеше жизнерадостно по своя безопасен, макар и самотен маршрут. Татко забогатяваше. В училище бях прехвърлен в по-горен клас и въпреки че съжалявах за госпожица Грант, бях приятно изненадан да открия притегателната сила на новия си учител, Карфицата — така несправедливо хулен от Маги. Неговите избухвания бяха по-скоро резултат на изнервеното му от злочестата съдба съзнание, отколкото проява на лош характер — може да се беше провалил на амвона, но затова пък имаше великолепни качества като учител. Образованието му естествено бе превъзходно, за разлика от това на не един среден провинциален пастор, а освен всичко друго той притежаваше и безценната дарба да говори за нещата по увлекателен начин. Макар и да звучи изненадващо, изглежда, че той прояви интерес към мен. Може би му бях допаднал поради някакво негово изопачено приобщаване към нашите общи нисшестоящи позиции в очите на местните хора или пък, въпреки че никога не го беше показвал открито, той таеше надежди да пробуди у мен природния ми интелект сред окръжаващата ме сива безличност, знаейки поговорката, че покрай сухото гори и суровото. Дали бе едното, или другото така и не разбрах, но от този презиран и отхвърлен от обществото дребен човечец аз получих много повече добрина, отколкото заслужавах.

Колко бързо се изнизваха тези месеци! Сякаш току-що бях видял, че идеше пролет, когато татко, имащ, както самият той се изразяваше „бронхиални прояви“, хвана тежка настинка през март, дължаща се на неговата сардонична ирландска пренебрежителност към стария шотландски афоризъм: „Носи си носна кърпа в джоба, докато май не започне да се извърта“. Само че той захвърли своята още като видя, че яворът при ковачницата започна да разлиства пъпки и ние изведнъж се оказахме сред разхубавените в зелено априлски дни. Задуха мек, западен ветрец, понесъл на крилете си новината за нашето значително подобрило се благосъстояние. Може би това беше причината за едно такова рядко събитие като неочакваната визита на моя братовчед Терънс — шестнайсетгодишно момче, което още от невръстно детство бе благословено да притежава нос, долавящ и най-деликатните белези на охолство.