Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

Ала когато Дениъл се опита да я посъветва добронамерено, Грейси просто се беше засмяла по своя чаровен, подкупващ начин. Винаги се надсмиваше на установените правила за прилично държание. Никога настроението й не е бивало толкова весело, никога не е бивала така закачлива и пленяваща, както в онази вечер край реката, когато го бе целунала леко по челото и бе изтърчала на срещата си с Хенри. Късно същата нощ на връщане от разходка до Лох Ломънд конят се подплашил от някаква сянка. Уудбърн загубил контрол върху животното и на един завой на пътя двуколката се преобърнала в канавката, удряйки се силно в каменен зид. По някакво чудо Грейси остана невредима. Хенри бе убит на място.

Няколко седмици Грейси не излезе навън от къщи, после някак изведнъж замина с баща си за Единбург. Това изглеждаше естествено — тя сигурно се нуждаеше от почивка и промяна. При все това чувството на изненада у всички в града се задълбочи, когато изминаха няколко месеца, а Грейси все още не се завръщаше.

Събитията взеха още по-странен обрат, когато долетя новината, че Грейси се омъжила за Низбит Валанс, строителен инженер на трийсет и пет години, улегнал, отдаден на работата си мъж, без особено родословие или лична забележимост. Валанс, като надзираващ строежа на централната железопътна линия в Индия, бил командирован от службата си в левънфордската корабостроителница, за да посети някакъв технически курс.

Никой не подозираше, че Низбит, считан за улегнал и скромен мъж, е имал някога аспирации към Грейси. При все това те се ожениха в Лондон и веднага отпътуваха от Тилбъри 7 7 Пристанище на естуара на Темза източно от Лондон. — Б.пр. за далечна Индия. А когато Том Линдзи се завърна в Левънфорд, вече сполетян от неуспехите в търговията си, които все повече щяха да го притесняват, дори тогава мрачното му, неприветливо лице отблъскваше и най-настойчиво любопитните.

Все пак в град като Левънфорд нищо не можеше да остане загадка за дълго.

Истината най-малкото се подозираше и коментираше.

Всичко това бе засегнало тежко Дениъл. Но сега, крачейки в полумрака под бледите звезди, с възторжено и пламенно лице, той съзря най-сетне шанса да поправи една продължила дълго скандална неправда. Никога, както в този момент, ръката на Провидението не му се беше струвала така реална. А нарастващият възторг в гърдите му раздухваше разпаления огън на един голям стремеж.

Стигна до къщата си — малка постройка от червен пясъчник в края на пътя, за който се плащаше такса. Спря се за момент в малката си, съвършено подредена градинка, една от малкото му земни суети, където около окосената трева вече разцъфтяваха в спретнатите лехи примули, калцеоларии 8 8 Градинско цвете с форма на чехълче. — Б.пр. и кученца.

Веднъж-дваж пое дълбоко дъх, после грижливо изтри обущата си, преди да влезе. Жена му Кейт се сърдеше и от най-малкото петънце на безупречно чистия й линолеум, а през зимата всъщност го караше и да се събува. Сега сърцето му биеше по-учестено от нормалното, в очакване и напрежение.

Да, то беше там на масата, където, както обикновено, бе сервиран чаят. Писмото на оризова хартия носеше пощенска марка от Индия и Кейт го беше отворила. Той отправи въпросителен поглед към жена си, която стоеше там със загрижено лице и оправяше с ръка кичур от стоманеносивата си коса.

Самата тя беше сива жена, четири години по-възрастна от Дениъл, преждевременно повехнала и придобила неутралната окраска на безплодната средна възраст. Челото й бе открито, дори високо, въпреки бръчките, които разочарованията и безсилното отчаяние бяха изрязали между очите й, но долната част на лицето й, тънките ноздри и мълчаливите устни бяха белязани от умора и таен вътрешен конфликт.

Роклята й, стара и мръсносива, скроена от купено при разпродажба парче плат от домашно предена вълна, бе ушита от самата нея на крачната шевна машина, която стоеше покрита до прозореца. Роклята се крепеше, или така изглеждаше, от огромна брошка от жълт кварц, забодена в средата на деколтето й. Тази брошка, която се отваряше отзад и разкриваше реликва — снопче от косите на баба й, беше наследствена скъпоценност в семейството и освен венчалния пръстен, бе едничкото бижу на Кейт. Тя дори някак подчертаваше тъжната плоскост на пазвата й, над която бе забодена.

— Тя се връща, а, Кейт? — каза най-сетне Дениъл.

Жена му бавно кимна с глава.

— Ще трябва да я вземем при нас, нали? — изрече той бързо, сякаш се боеше от решението й.