Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

Като минаваха покрай острова Инчлейд, водата беше така спокойна, че носът на параходчето не правеше истински вълни, а само леки къдрици по водата, които безшумно пропълзяваха по повърхността като укротени змии. Беше толкова тихо, че можеха да чуят плясъка на риба далеч навътре и отчетливото „чин-чан“ на ковашкия чук откъм селото Джилстън на отсрещния бряг.

Поради това, че хълмовете стръмно се издигаха над повърхността му, езерото изглеждаше дълбоко и пълно със загадки и чудеса. Малките кейове, на които спираха, бяха приветливо оживени и весели от напъпилите обички и малките варосани къщурки със сламени покриви, които изглеждаха като играчки.

Облегната на перилата, едва докосваща с пръсти ръкава на Мъри, Грейси, сякаш насън, бе вперила поглед в красивата гледка пред очите си. Никой от двамата не проговаряше, освен за да привлече вниманието на другия върху някоя подробност от живописния пейзаж — ивица орлова папрат, избуяла в зелено, или блестящ водопад горе по високите чукари.

Към обед параходчето спря в Дънбег, най-отдалеченото пристанище, до което плаваше. Тук слязоха на брега и тръгнаха по прашната, единствена улица между разцъфтелите в оранжево и жълто латинки, пълзящи по верандите на къщите. Корабчето щеше да остане на кея два часа, през което време щеше да товари насипаните в бурета ранни картофи, и сега сякаш си почиваше — почти така изглеждаше в обедния пек — в очакване да се завърнат неколцината пътници, които се бяха отправили към гората.

На края на селото Грейси и Мъри поеха по виещата се нагоре по стръмнината пътека. Беше много горещо и жуженето на насекомите изпълваше въздуха. Висока папрат растеше от двете страни на пътеката, а наоколо се носеше упоителният аромат на мащерка и див градински чай.

Стигнаха до върха на хълма и застанаха там неподвижно, за да се полюбуват на езерото, което лежеше омагьосано далеч под тях.

— Трябва да се връщаме вече. Да хапнем нещо на ханчето.

— Трябва ли, Дейвид?

— Не си ли гладна?

Тя поклати глава и седна на сухата мека трева до една туфа разцъфтели диви цветя.

— Тук е твърде красиво, за да се затваряме в някаква кръчма.

След моментно колебание той също седна до нея. Замълчаха. После, сякаш размишлявайки на глас, тя каза:

— Не знаеш колко често, там долу в горещия и прашен град, съм мислила за нас, че си седим тук двамата. Аз съм странно създание, Дейвид. Искам да можех някак да ти обясня… да те накарам да разбереш защо нещата между нас се развиха по такъв начин. Погледнато повърхностно, трябва да съм изглеждала съвсем безсърдечна… но именно под повърхността аз много те обичах.

— И положително го показа — изговори той през зъби, загледан пред себе си. — Ти знаеш, че беше влюбена в Уудбърн.

Тя поклати глава.

— То не беше любов, Дейвид. Ако е имало нещо, по-скоро е било състрадание, съжаление.

Той рязко се изви и впери поглед в нея. Тя непоколебимо срещна погледа му, без да мигне, и продължи с тих, но твърд глас:

— Хенри беше болен, Дейвид, много по-болен, отколкото някой би предположил. Бил е с месеци в санаториум, без да покаже някакво подобрение. Единият му бял дроб беше разяден на решето от каверни, а и другият вече бе засегнат. О, признавам, че бях омаяна от неговия чар и неговото безстрашие. Никога преди не бях срещала човек като него, но повече от всичко болката, която изпитвах, че му оставаше толкова малко живот, ме заслепи и ме накара да поискам да му дам нещо в замяна.

Ситни капчици пот бяха оросили челото на Мъри.

— Не е ли вече твърде късно за такова интимно разкриване на душата? — изрече той с глас, който се опитваше да прозвучи равнодушно.

— Да, Дейвид. Вярно е — отвърна просто тя, — но това е първата и единствена възможност, която съм имала, за да ти го кажа.

Той не смееше да я погледне, но когато накрая все пак повдигна погледа си към нея, миглите й потрепнаха и на устните й се изписа лека усмивка.

Забравил всякаква предпазливост, с нещо като стенание, той се наведе към нея.

— Грейси, о, Грейси! — прошепна Дейвид, загубвайки цял себе си в сиянието на очите й…

В пет часа нея вечер, малко по-късно от обичайното време, поради тежкия си ден, прекаран в колежа, Дениъл се завърна в студиото. Още отдалеч той видя, че аптекарят го чака пред вратата с озадачен вид.

— Ето те и теб — каза приятелят му. — Как е Грейси?

Дениъл почувства, че лицето му пламва.

— Грейси е много добре — отвърна той спокойно.

— Несъмнено, несъмнено, щом като днес пътува с влака.