Неописуемо затрогнат, Дениъл зарови лице в ръцете си и мислено съзря едно щастливо видение — Грейси, свързана отново с детето си.
Песента секна, но сякаш никой не посмя да помръдне.
Все пак в този момент вратата се отвори и Кейт влезе в стаята, носейки тънка свещица, с която, след като наведе матовия абажур, запали светилния газ в полилея. Тогава чак Дениъл видя, че бузите на Грейси бяха мокри от сълзите й.
В сряда преди обяд на следващата седмица Дениъл беше в студиото си, шеташе пъргаво насам-натам, събирайки фотографските си принадлежности в кафява брезентова чанта, и весело си тананикаше под сурдинка.
Пред него беше един от „големите му дни“. Отиваше в колежа, за да прави снимки на класовете в първоначалното училище. Редица след редица деца, подредени по височина върху скамейките на заляното от слънчева светлина прашно училищно игрище, нащрек, с добре измити лица и опулени очички.
Повечето от приходите на Дениъл идваха от тези групови снимки в края на учебната година. Той работеше с почти всички училища в Левънфорд. До услугите му прибягваха и членовете на разни клубове, масоните, клубът по боулинг и още много стари институции, контролирани от градския съвет.
Ако случайно зърнехте на камината в някой левънфордски дом едно респектиращо сборище на господа с цилиндри и техните дами със слънчобрани — да речем, при тържественото откриване на новия водопровод или при връчването на наградите на годишната цветарска изложба, можехте да бъдете сигурни, че в ъгълчето на рамката ще прочетете: „Дениъл Нимо, фотостудио, Уелхол, Левънфорд“.
Вярно е, че работата му не носеше големи печалби, но Дениъл я обичаше и работеше с удоволствие, особено когато тя го отвеждаше на открито, между децата. Там той се чувстваше в стихията си, щастлив и припрян, утвърден церемониалмайстор със запас от безобидни малки шеги, които бе твърде боязлив да пусне пред по-възрастните, но които непонятно защо винаги разсмиваха децата. Тези малки триумфи го възмездяваха за напрегнатата и уморителна работа, свързана с портретните снимки в студиото.
Почти се бе приготвил да излезе, когато леко почукване по стъклото на входната врата го накара да се обърне. Беше Грейси — със светнали очи, притиснала засмяно лице към стъклото. В следващия миг вече беше при него.
— Не знаех дали ще те заваря. Бързах по целия път.
Дишаше учестено, поставила едната ръка върху стройната си снага, а с другата облегнала се бе на рамото му.
— Свако Дан, днес ще отсъствам оттук. Би ли могъл да ми осребриш този малък чек?
Той я погледна твърде изненадан. Видя, че се беше издокарала с елегантен костюм и хубава черна шапка с воал. После хвърли поглед на чека, който бе издаден за много скромната сума от двайсет шилинга 10 10 Монета от тогавашната британска монетна система, днес извън обращение. — Б.пр.
.
— Къде отиваш? — попита я той, изговаряйки бавно думите.
Тя се засмя със своя предизвикателен, заразителен смях и се наведе да помирише розата, втъкната в петлицата на сакото му. Мислеше си: „Какво любопитно човече! И каква гиздава роза. Хубав навик имаш да се кичиш всеки ден с цвете от градината си“. Тя се поколеба, после бързо каза на глас:
— Не се ли досещаш къде отивам, свако Дениъл?
Повече от тона на гласа й, отколкото от думите й, лицето на Дениъл просветна и очите му се изпълниха с топлина. Преди шест дни той бе написал дълго писмо с обяснения и въпроси на Александър Ленг във фермата Метвън близо до Пърт. До този момент отговор не беше получен. Какво по-естествено имаше в това, Грейси да пожелае да предприеме пътуване до Пърт, да изпревари писмото и да види за себе си как стояха нещата?
Поне така си представяше положението Дениъл и той с готовност припряно затършува с пръсти в десния джоб на жилетката си. Никога не носеше пари в себе си, освен няколко шилинга, които подрънкваха при ключовете му. Все пак, за да не се изложи в случай на нужда, той имаше в себе си, от Коледа до Коледа, една златна лира в миниатюрна никелова касичка, прикачена към верижката на джобния му часовник. Със стеснителна усмивка сега той измъкна златната монета и я подаде на Грейси.
— Благодаря ти, свако Дан — измърмори тя. — Допусках, че ще остана без дребни пари. А за билета не ми трябват много.
И преди да успее да й отговори, тя вече беше навън, поела пътя си по улицата, така весела и усмихната, че и той трябваше да се усмихне солидарно. Остана за малко загледан след нея, все още запален от мисълта за предстоящата й мисия, после поде отново тихото си тананикане, наведе се и започна да притяга чантата си.
Читать дальше