Арчибалд Кронин: Грейси Линдзи

Грейси бързаше по Хай стрийт, стъпвайки леко по сухия паваж, докато стигна до гарата. Купи си билет и след като слезе на долния перон, се качи в едно празно купе на местния влак за Маркинч.

Междувременно влакът потегли с тромаво потракване, премина през дълъг тунел и след малко спря в Далрич, беден квартал на Левънфорд. На тази спирка, рядко използвана от жителите на града, сега нямаше нищо, освен редица празни бидони за мляко, предназначени за фермите отвъд езерото. Имаше и един самотен пътник, който, забързан покрай прозорците на вагоните, откри купето на Грейси и бързо се качи при нея.

— Е — забеляза Грейси, докато влакът потегляше, — успяхме да го направим много добре.

Дейвид Мъри почти с нежелание я погледна от седалката си насреща й, после инстинктивно отмести погледа си към прозореца, сякаш се страхуваше, че някой можеше да ги наблюдава. Беше бледен и неспокоен, може би и малко недоверчив. Носеше тъмносив костюм и лошо завързана синя връзка.

Толкова лошо завързана, че Грейси се наведе напред и с жест, с който сякаш го смъмряше, започна да оправя връзката му.

— Тц-тц! Какво немарливо момче! При това младият, умен и обещаващ адвокат на Левънфорд. Че и нацупен на всичко отгоре. Нима не си доволен, че за днес ще се отървеш от бюрото си?

— Да, да, знаеш, че съм. Но бъди внимателна, Грейси. Моля те! — отвърна той механично.

— За какво да бъда внимателна, за бога? — Тя се облегна назад и го изгледа с лека насмешка. — Я какъв плашлив човек си бил!

Той нервно и мрачно хапеше мустака си.

— Знаеш какви са хората, Грейси. Особено в Левънфорд. Рисковано и глупаво беше да предприемем това пътуване.

Тя не отговори, а се загледа разсеяно през прозореца към приветливия зелен пейзаж, който минаваше покрай тях. Накрая измърмори:

— Толкова много обичам езерото, че исках да го видя такова, каквото го съзерцавахме заедно през онези дни.

— Онези дни отминаха, Грейси.

Замълчаха. Главата й остана извита встрани, а нежният й профил се очертаваше на фона на прозореца.

— Затова ли никога на отговори на писмата ми, които ти писах от Индия?

Този път той не отговори.

С лека усмивка тя се обърна към него.

— А сега и Изабел е тук, Дейви. Голям шок беше за мен, когато леля Кейт ми каза за годежа ти. Като някоя глупачка винаги мислех за теб, че си необвързан… и твърд, и постоянен.

— А ти беше ли твърда и постоянна, Грейси?

Тя като че ли не чу въпроса му и продължи със същия лек тон:

— Спомням си Изабел в училището. Обикновено носеше една кафява кадифена рокля, в която изглеждаше като сушена слива.

— А ти, Грейси, винаги недолюбваше другите момичета особено.

— Да — съгласи се тя спокойно. — Повече се разбирах с момчетата. Както и да е, сигурна съм, че ще бъдеш щастлив с нея. Низбит често казваше, че от обикновените, семпли и непретенциозни жени ставали най-добрите съпруги.

— Такъв опит ли имаше той?

Нейният весел, заразителен смях прозвъня в купето.

— Ето това вече е нещо по-присъщо за онзи Дейвид Мъри, когото познавах.

Той не можа да се сдържи и най-сетне се усмихна със загрижената си, чувствителна усмивка. Така или иначе никога не можеше да й противостои. Знаеше, че това е грешка, че да бъде тук с Грейси е идиотска постъпка.

Когато получи бележката й в кантората си с предложението да направят тази разходка, той намръщено я беше накъсал на парченца. Трябваше да мисли за Изабел и за овдовялата си майка, която с оскъдните си средства беше направила много жертви и с героични усилия го бе издържала в колежа, за да вземе адвокатската си степен.

Освен това пред него беше и кариерата му. Сега по най-благоприятен начин бе свързан с бащата на Изабел по проекта за новия завод за светилен газ, офертите на общината за постройка на пътища и дузина други печеливши проекти. Знаеше всичко това и все пак — ето го тук с Грейси, предприел това рисковано пътуване под носа на един цял изпълнен с подозрение и критичност град.

Ала вече бяха стигнали Маркинч и време за повече размишления нямаше. Слязоха заедно от влака и се качиха на малкото параходче със странични гребни колела, което чакаше на кея. Почти едновременно се чу камбаната, освободиха въжетата и ги хвърлиха на палубата, а жълтите весла на колелата започнаха да разбиват зелената вода и да я превръщат в млечна пяна. Излязоха от малкото пристанище, после направиха завой и се устремиха навътре в езерото. Беше тих, слънчев ден и тъй като сезонът беше съвсем в началото си, на корабчето бяха почти сами.