Арчибалд Кронин - Грейси Линдзи

— А защо не? — попита Дениъл с нарастващо раздразнение. — Тя имаше работа в Пърт.

Аптекарят повдигна рамене.

— Пърт ли? — учуди се той. — Че тя беше във влака за Маркинч. Самият аз бях в същия влак.

Дениъл трепна. Втренчи поглед в Хей, а сърцето му се сви и почти замря. Не можеше да се съмнява в думите на аптекаря. Измежду многото странни притежания Хей имаше нещо като плаваща вила — чудновата приумица за такъв сух метафизик. Това всъщност беше голяма лодка с паянтова колиба върху нея, която той държеше закотвена в заливчето Канти на около пет мили над селото Маркинч.

Хей идваше тук през лятото, за да прекарва седмичните си почивки, като често вземаше със себе си Дениъл за раздумка и компания. Тази плаваща вила удостоверяваше истинността на твърдението му. Миналата седмица аптекарят му беше казал, че в сряда възнамерява да отиде на езерото, да приведе всичко в безупречен порядък и да поръча да му доставят провизии.

Дениъл сухо преглътна.

— Изглежда, че Грейси е променила решението си — измърмори той.

— Сигурно — съгласи се Хей, чупейки кокалестите си пръсти. — Да, да, положително. Несъмнено затова и Дейвид Мъри беше с нея.

— Ами! — изрече Дениъл с преплетен език.

Аптекарят повдигна съжалително рамене.

— Видях ги с очите си, че се качиха на корабчето за Дънбег.

Остра болка прониза Дениъл. Той си спомни изражението на лицето й, когато тази сутрин Грейси бе влязла при него. Обърна се, без да каже дума, и бавно се запъти към студиото си. Като влезе в малкото преддверие, Дениъл забеляза писмо върху месинговия поднос, който стоеше на етажерката. С тъпо изражение той се вгледа в него.

После със странното усещане, че го е виждал и преди, взе писмото. Беше неговото собствено, което бе изпратил до Александър Ленг във фермата Метвън, близо до Пърт. Сега на плика имаше забележка: „ЛИЦЕТО в НЕИЗВЕСТНОСТ. ОТПЪТУВАЛО“.

На следващия ден вратата на Уелхолското фотостудио остана затворена. Около четири часа следобеда на същия ден Дениъл слезе от Северния експрес, мина през гарата с изморено и унило лице и се запъти към дома си.

На половината път през празната, незастроена площ той различи пред себе си фигурата на жена — беше съпругата му. От работната чанта, която тя носеше, и смирено приведената й глава разбра, че Кейт се връщаше от седмичната сбирка на църковния кръжец по ръкоделие. Той я настигна и след като се поздравиха, продължиха заедно по платения път.

Дениъл тайно беше ходил в Пърт, за да потърси информация за семейство Ленг и настоящият наемател на фермата Мейвън — як, млад селянин — любезно му я беше предоставил.

Самият Ленг умрял преди три години. Всъщност, ако трябвало да се каже истината, „той се пропил до гроб“ и в процеса на разпадане на личността му се разпаднала и фермата. Трудна работа било да се култивира отново съсипаната земя. Колкото до мисис Ленг, предполагало се, че се е заселила в град Уинтън, но никой не знаеше със сигурност.

Тя остро изживявала опозоряването на семейството си и прекъснала всякакви връзки с приятелите си. Имала и дете, мислеше младият фермер, по-точно няколко деца, защото жената имала обичая да осиновява, и вероятно взела децата със себе си. Повече от това не би могъл да каже.

За момент, както вървеше до жена си, Дениъл, обезкуражен от безплодното си пътуване, пожела да сподели с нея болката си. Ала един поглед към нейното бледо, примирено лице го възпря. В църковния кръжец, снизходително покровителствана от жената на пастора и по-заможните жени, тя винаги се бе отдръпвала и затваряла в себе си. Винаги я бяха карали да почувства, че борбата й за обществено признание бе напразна, че без полза бяха цялата й пестеливост и болезнено старание, нейната находчивост в свързването на двата края, нейните икономии, нейното кърпене, поправяне и лъскане. Всичко, всичко беше безсмислено и безполезно. Тя винаги щеше да носи печата на достойния за презрение провал на мъжа си. Завинаги си оставаше старомодно облечена, разочарована малка женица със загрубели ръце и износени дрехи, съпругата на провалилия се пастор. Като завиха покрай последния ъгъл, едно възклицание все пак се отрони от устните на Кейт въпреки мълчанието, което тя си бе наложила. Пред къщата беше спряла кола — малкият гиздав панхард, принадлежащ на мистър Хармън, агента на компанията „Кедив“. Дениъл също видимо се изненада — по онова време автомобилите бяха рядкост в Левънфорд и никога дотогава кола не беше спирала пред вратата му. И двамата ускориха крачките си към къщата.