Арчибалд Кронин: Героични години

Но след обяд, когато бе изминал половината път из долината, Дънкан усети, че заваля дъжд, който скоро се превърна в порой, придружен от силен вятър, и го измокри до кости.

На мръкване той стигна до селото Линтън. Единствената улица беше пуста, пощата и дюкяните бяха вече затворени, всички врати бяха също затворени, поради лошото време. Като реши, че не може да продължи пътя си през нощта, Дънкан два пъти преброди безлюдната улица, търсейки подслон за нощуване. Най-после спря пред дома на местния лекар, удобна, сива каменна сграда, и прочете табелката пред входа:

До къщата имаше пристройка с навес, под който изглеждаше донякъде сухо. Той влезе там, свали багажа от гърба си и седна на него, зъзнейки в тъмния ъгъл.

Току-що бе седнал, когато вратата се отвори и едно момиче, метнало на главата си карирано палто, тръгна към навеса. Блъсвайки се почти о него, момичето спря и го погледна с изненада, но все пак, без да се смае.

— Извинете ме! Позволих си да се подслоня във вашия…

— Курник за пилци! — довърши сериозно момичето, без да снема поглед от него. — Тъкмо отивам да ги нахраня — после добави със същата простота: — Вие сте съвсем измокрен! Елате да се изсушите в кухнята.

— Не — отказа той от гордост.

Но момичето настоя.

Той я последва през двора, където въпреки дъжда можа да забележи грижливо подредена градинка. Тя отвори задния вход и го въведе в кухнята. Слугинче от планинските села стана при влизането им.

— Седнете до огъня — каза момичето. — Като изсушите дрехите си, ще похапнете. После, ако желаете, може да продължите пътя си.

Дънкан се подчини, като я наблюдаваше. Момичето беше към осемнадесетгодишно, спретнато и нагиздено, с приятно, спокойно лице. От него лъхаше меката топлота на съвършено здраве. Беше тъмнокосо, с гладко причесани коси. Най-забележителното нещо в лицето бяха очите: дълбоки, тъмни, излъчващи спокойствие.

В сегашното настроение на Дънкан това спокойствие го раздразни.

— Често ли храните скитници, които минават насам? — попита той.

— Да. Всъщност, аз наистина ви помислих за скитник, преди да влезете. Само че скитниците никога не се държат безочливо — докато се нахранят.

— Не помня да съм казал, че съм гладен.

— Гладен сте. Не отричайте!

Той трябваше да преодолее странно смущение. В кухнята беше приятно, миризмата на приготвената вечеря се натрапваше въпреки волята му.

— Какво ви води насам? — запита тя. Милият младежки поглед бе спрян дружески на него. — Бих желала да зная кой сте и къде отивате.

Той почувствува изведнъж обич към нея, като към по-малка сестра и каза:

— Отивам в университета в Сент Андрюс.

— Да следвате ли? — очите й светнаха. — Какво?

Притиснат до стената, той каза:

— Медицина.

— Чудесно! — плесна ръце тя. — Татко ще се заинтересува много, ако му кажете това. Той може всеки миг вече да се върне от обиколката си.

— Той е лекар тук, нали? — запита Дънкан.

— Единствен в околността — каза тя, като кимна утвърдително на въпроса му.

Навън се чу скърцане на кола по чакъла и блъсване на автомобилна врата. След миг д-р Мърдок влезе.

Той беше нисък, настръхнал, червендалест мъж с образ на булдог, към шестдесетгодишен, обрулен от слънце, вятър и студ, уморен от труда и годините — със сиви мустаци и сиви проницателни очи. Вехта качулка скриваше ушите му, наметнат бе с карирана пелерина, която стигаше почти до тежките ботуши.

— Готова ли е вечерята, Джейн? Както съм изгладнял, бих изял цял вол.

Изведнъж той съгледа Дънкан, спря се и го изгледа от глава до пети, продължавайки огледа и докато сваляше пелерината си.

— Кой е пък този! Пак някой жив-умрял, както изглежда! Ох, Джейн, ще ме опропастиш с тая вечно отворена врата! И младичък, Господи помилуй! — после се обърна към Дънкан: — Е добре, сър, какво има да кажете за свое оправдание?

— Нищо — отвърна Дънкан, който бе изслушал прав и намръщен кратката реч.

— Значи, трябва да чуя, че съм нищо в собствения си дом и то от едно хлапе, което вятърът е отвял в кухнята ми? — изръмжа старият лекар.

— Вятърът може да ме отвее навън, както ме е довял и вътре — отвърна Дънкан, като тръгна към вратата.

— Стой! — изрева Мърдок. — Ах вие, твърдоглав глупчо! Да не мислите, че мога да позволя на човек или звяр да излезе в такава нощ? Шегувах се просто! Господи, ама че лесно пламвате! — сивите очи намигнаха. — Но, ей Богу, това ми харесва.

Дънкан се върна полека от вратата. Но изведнъж се почувствува изнемощял и замаян, и политна треперейки, така, че дори зъбите му тракаха.