Арчибалд Кронин: Героични години

— Нима? — извика на свой ред Дънкан. — Какво ще кажете за земите, които купихте за нищо, а препродавате на града като газова юзина за осветление? Колко спечелихте от тая сделка?

— Това е отвратителна лъжа! — възмути се Овъртън, почервенял от гняв.

— Ами двадесетте хиляди, които спечелихте от градската библиотека, построена с вашите гнили тухли и хоросан, по договор, съставен от самия вас — и това ли е лъжа?

— Наистина, наистина — промълви изплашено Трауп, — трябва ли да търпим още подобни приказки?

— И вие сте от същата пасмина — обърна се остро Дънкан. — Целият град знае това. Спечелихте двеста на сто от белите дъсчени ковчези, които продадохте на работническия приют.

В залата на съвета настъпи тягостно мълчание. Но скоро врявата се поднови.

Напразно полковник Скот се мъчеше да примири опозицията, да събере гласове в полза на Дънкан:

— Не трябва да бъдем много придирчиви, господа! Предимство на младежта е да говори както си ще!

Той бе победен. Овъртън се бе съвзел. Подръпвайки яката си, той извика:

— Никога няма да получите тази длъжност! Никога, ако ще да живеете сто години!

— Не я желая! — извика Дънкан. Засега поне, той не искаше и да знае. — По-скоро ще умра от глад, но ще запазя достойнството си!

— Наистина ще умрете от глад! — изрева Овъртън, като размаха пестника си. — Свършено е с вас в Ливънфорд! Ще си припомняте тази вечер, когато се търкаляте по улиците, просейки милостиня.

— Ще си я припомняте и вие — извика Дънкан, — когато името ми прогърми по целия свят!

Всички го зяпаха онемели.

Когато излезе, Дънкан видя пред входа колата на полковник Скот, на кормилото беше Маргарет, която чакаше да отведе баща си вкъщи. Тя му правеше нетърпелив знак да приближи. В очите й имаше сълзи от смях.

— Ох, Дънкан — извика тя. — Нейл Тод току-що ми разказа всичко. Слушал през ключалката. Не мога да дойда на себе си от смях, щом помисля… — тя пак почна да се тресе от смях.

Още тръпен от мъчителното преживяване, със стиснати челюсти, той я погледна със странно огорчение, затова, че можеше да превърне трагедията му във весела шега. И каза мрачно:

— За мене това не е толкова смешно.

— О, не! — тя млъкна изведнъж. — Все пак, може би е било глупост да отхвърлите това място. Какво ще правите сега?

— Не зная — той стисна ръка. — Може би ще почна да се боря.

Тя го погледна въпросително. Светлосините й очи бяха замислени.

Той я погледна настойчиво. Колко мила, колко естествено съвършена беше тя — истинска царкиня от приказен, далечен замък! Решителността му порасна, внезапно желание да й разкаже надеждите си изпълни сърцето му. И той заговори бързо:

— Не ми се смейте, Маргарет! Винаги съм мечтал да стана лекар. Зная, че имам дарбата да изцерявам хората, че ще имам успех в медицината — и продължи, преди тя да успее да направи неизбежното възражение: — Зная, че съм недъгав, но това не ще ми пречи. Мога да стана по-добър лекар от всички други, дори с тоя недъг!

— Не сте ли мислили по това досега?

— Мислил съм винаги, мислил съм толкова, че почти полудях.

Настана мълчание. Съзнавайки значението на тоя стремеж, момичето бе дълбоко развълнувано. И го одобри донякъде:

— Ако бихте могли да отидете в Сент Андрюс, д-р Овъртън би помогнал, може би. Бихме могли да пишем на чичо ми, който е декан на факултета.

Това съчувствие го ободри.

— Много е мило желанието ви да ми помогнете — каза той, — но аз имам свой план. От месеци вече го обмислям.

— Какъв е този план?

— Лудост — отвърна бавно той. — Не ме разпитвайте повече. Вероятността да успея е едно към милион.

Настана ново мълчание. Тя се усмихна мило и успокоително докосна с ръка рамото му.

— Нещо ще се нареди, сигурна съм. Господи, заседателната зала е вече тъмна! Значи, свършили са заседанието. За Бога, Дънкан, не бива да ви видят тук!

Не така желаеше той да се раздели с нея, но знаеше, че не бива да я изложи с оставането си. Би желал да изрази чувствата си с набързо подбрани думи. Но думите рядко се явяваха навреме на устните му. Той й стисна ръка, като промърмори най-обикновено сбогуване.

На връщане към къщи той бе трескаво възбуден. Когато влезе в кухнята, баща му престана да се клатушка на стола в ъгъла си.

— Майка ти излезе да те посрещне преди двадесетина минути. Нямаше търпение да дочака щастливата новина.

— Щастливата новина?

С няколко думи той разказа на баща си станалото. Настана странно, тягостно мълчание, нарушавано само от тиктакането на стария стенен часовник. После Том Дългия стана вдървено от стола си, протегна бавно ръка и силно, продължително стисна ръката на сина си. Никой не продума, но мълчанието им беше красноречиво.