Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Веднага групата на Джо си проби път през двойната врата след Рътър. В същия миг стана и Уилсън.

— Хайде — каза той на Дейвид и гласът му издаде безпокойство.

Дейвид стана и мина заедно с другите през вратата. Нямаше никакъв ред, ни следа от приличие, само един изблик на напрегната, неудържима възбуда.

— Моля, господа, моля! — повтаряше Рътър, — позволете на кандидатите да минат.

Дейвид се изкачи по известната му желязна стълба, през малката стая на комитета и най-сетне излезе на балкона. Свежият нощен въздух го лъхна приятно след горещината и светлината вътре в сградата. Долу огромна тълпа изпълваше улицата пред общинския дом. Бледата месечина се носеше високо над кулите на „Нептун“ и хвърляше бледи сребристи отблясъци върху морето. Нетърпелив шепот се надигаше от тълпата.

Балконът беше препълнен. Дейвид бе изтласкан напред, до крайния ъгъл. До него, откъснат от Гаулън в натиска на тълпата, бе застанал Рамедж. Пълният месар се взираше в Дейвид; големите му ръце потръпваха. От възбуда и омраза, дълбоките му очи светеха под неговите гъсти сиви вежди. По лицето му беше изписано ясно бясното му желание да види Дейвид победен.

Рътър беше по средата на балкона, изправен пред стихналата тълпа, с листчето в ръка. Последва един миг на убийствена тишина, изпълнена с напрежение и мъчително нетърпение.

Никога в живота си Дейвид не помнеше друг по-болезнен, по-мъчителен миг. Сърцето му заби бясно. После, пискливият глас на Рътър се разнесе:

— Мистър Джозеф Гаулън — 8 852.

— Мистър Дейвид Фенуик — 7 490.

Силен вик се надигна. Рамедж го бе подхванал — Ура! Ура! Рамедж ревеше като бик, махаше с ръце като луд от радост. Вик след вик разкъсваха въздуха. Партизаните на Джо се притискаха около него на балкона, отрупваха го с поздравления. Дейвид се хвана за студените железни перила и се опита да се овладее, да си придаде сила. Бит, бит, бит! Той вдигна очи и видя Рамедж наведен към него: устните му се гърчеха в бясна радост.

— Бит си, дявол да те вземе! — ревеше Рамедж. — Изгуби! Всичко изгуби!

— Не всичко — отговори Дейвид тихо.

Нови викове ура, настойчиви викове за Джо. Той беше застанал сега точно по средата на балкона, срещу перилата, и се опиваше от ласкателствата на тълпата. Джо се издигаше високо над тях, една грамадна масивна фигура, черна срещу лунната светлина, невероятно уголемена. Долу бледите лица на народа се простираха пред него. Те бяха негови… всички бяха негови, принадлежаха на него, оръдия на неговите сметки, на неговите цели. Земята е негова, и небето е негово! Един далечен шум долетя… един нощен полет на неговите самолети „Ръшфорд“.

Той е цар, той е божествен; безгранична е неговата власт. Той едва сега започна. Той ще продължи. Напред, все по-напред! Нагоре, все по-нагоре! Глупаците долу пред неговите нозе ще му помогнат. Той ще се изкачи до висините, ще смаже света само със своите голи ръце, ще разцепи небесата със своите светкавици. Мирът и войната се отзовават на неговия позив. Парите принадлежат на него. Пари, пари, пари… и робите на парите. Той разпери двете си ръце нагоре към небето, в една поза на висше лицемерие, и започна:

— Драги мои приятели.

Студена септемврийска утрин, пет часа сутринта. Още не беше се развиделило и вятърът, нахлуващ откъм мрака над морето, се носеше вихрено по небесния свод и караше звездите да блестят още по-силно. Тишината надвисваше над Терасите.

Един лъч светлина се появи на прозореца на Ана Брейс и изведнъж проби през тишината на мрака. Лъчът се задържа около десетина минути, после вратата се отвори; старата Ана се подаде навън и притаи дъх, щом леденият вятър я удари в лицето. Старата жена носеше шал, подковани обувки и цял куп фусти, подплатени със сива хартия за по-топло.

Една мъжка шапка нахлузена върху главата й прикриваше оределите й сиви коси. Парцал от червена фланела беше насукан надлъж около ушите й и шала. В ръка Ана носеше един дълъг прът.

Откак стария Том Колдър бе умрял от плеврит, Ана вече бе заела неговата длъжност в Терасите — да събужда сутрин работниците. И тя се радваше, че в тия тежки времена има възможност по тоя начин да си изкарва един допълнителен залък. Тя закрачи бавно по Инкерман със своите неуверени стъпки, по-скоро прилична на купчина дрипи, отколкото на човешко същество, и започна да почуква по прозорците със своя прът, за да разбуди работниците от първата смяна в мината.