Арчибалд Кронин: Звездите светят отгоре

Мина много време, твърде много време.

Изведнъж вратата се отвори, Хилда влезе в стаята. Той не можеше да повярва, че е Хилда… толкова голяма промяна бе настъпила в нея. Тя имаше изтощен вид. Душевно сломена, лекарката каза почти изморено:

— Най-добре идете сега да я видите.

Той бързо я последва.

— Какво е станало?

Тя го изгледа.

— Кръвоизлив.

Устните на Хилда се свиха и тя каза отсечено, злъчно:

— Още щом сестрата излязла от стаята, жена ви се изправила в леглото да търси някакво огледалце. Искала да види дали е хубава. — Злъчността, отчаянието на Хилда бяха ужасни. — Да види дали е хубава, дали косата й е оправена, да си сложи червило! Можете ли да си представите такова нещо? Да търси огледало след операцията! Най-добре идете да я видите, ако искате да я заварите жива.

Дейвид излезе от чакалнята и отиде през отделението в стаята на Джени. Джени лежеше на гръб; краят на леглото беше издигнат на високо с подложки. Сестрата Клег й правеше инжекции в ръката. Стаята беше в безпорядък; навсякъде легени, лед, кърпи. Късовете на разбитото огледалце лежаха на пода.

Лицето на Джени беше сиво като пръст. Тя дишаше тежко, със задъхване. Очите й бяха отправени към тавана, гледаха ужасени; сякаш се впиваха в тавана, от страх да не се откъснат от него.

Сърцето на Дейвид се стопи, като че се пръсна из тялото му. Той падна на колене край леглото.

— Джени — каза той. — Ах, Джени, Джени…

Очите се отместиха от тавана и се насочиха колебливо към него. Белите й устни зашепнаха виновно:

— Исках да бъда файн за тебе.

Сълзи потекоха по лицето му. Той улови нейната безкръвна ръка и я задържа в своята.

— Джени — каза той. — Ах, Джени, Джени, мила.

Тя зашепна, сякаш повтаря урок:

— Исках да бъда файн за тебе!

Сълзите го задавиха, той не можа да каже нищо, само притисна бялата й ръка към страната си.

— Жадна съм — едва промълви тя. — Малко вода, моля ти се!

Той взе малката чашка… смешната чашчица, прилична на малко чайниче и я поднесе към устните на Джени. Тя вдигна с мъка ръката си и пое чашката. Тялото й трепна слабо. Водата в чашката се разля по нейната нощница.

В края на краищата всичко се бе свършило най-добре за Джени. Малкото пръстче на нейната ръка, с която тя все още държеше чашката, беше извито красиво. Джени би се радвала, ако знаеше. Джени умря красива.

Дейвид бе намерил жена си точно по времето, когато Рамзей Макдоналд обърна гръб на лейбъристите и образува своето национално правителство. След своето проваляне по закона за мините, Дейвид не бе посещавал камарата много редовно.

Джени и нейната болест го погълнаха. Политическата драма през есента на 1931 година мина край него незабелязано. Всеобщите избори го завариха почти неподготвен.

Обаче в осем часа и половина, след погребението на Джени, Дейвид стъпи на перона на гара Слискейл и бе посрещнат от Питър Уилсън, дребен адвокат, негов агент.

— Най-после — каза Уилсън, — тъкмо навреме идваш. — Беглата, добродушна усмивка на Уилсън беше разсеяна. Неговата малка остра брадичка потрепваше излеко… това в него винаги издаваше душевен смут. — Жалко, че пропусна вчерашното събрание; комитетът беше твърде разтревожен. Не знаем какво може да стане.

— Смятам, че ще има тежка борба — отговори Дейвид тихо.

— Може би извънредно тежка — заяви Уилсън. — Чу ли кого ще поставят срещу тебе? — Той се спря и затърси погледа на Дейвид смутено, изпитателно, после издума троснато: — Гаулън!

Сърцето на Дейвид сякаш спря да бие; тялото му се сви, студено като лед, като чу това име.

— Джо Гаулън! — повтори той глухо.

Настъпи мъчително мълчание. Уилсън се усмихна зловещо.

— Едва снощи стана известно. Той сега живее в къщата на Барас… като някой принц. Откак отвори „Нептун“, стана чорбаджията на града. Прибрал е вече повечето от консерваторите да лапат от неговата ръка. Много настояват за него и от Тайнкасъл. Да, той вече е посочен за кандидат. Всичко е нагласено и наредено.

Дейвид бе обзет от тежко изумление, размесено с уплаха… той не можеше да повярва… не, това е дивотия някаква. Той запита машинално:

— Сериозно ли говориш?

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен.

Дейвид рязко се обърна. Единственото, което можа да каже бе, че Джо не бива да влезе в камарата. „Боже Господи — мина му през ума, както крачеше срещу острия морски вятър. — Боже Господи, ако само едно нещо още ми е останало на тоя свят да извърша, дай ми сила да бия Джо Гаулън в тия избори!“