Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Сериозно ли е положението й? — запита той тревожно.

— О, да… маточни усложнения… така ми се струва.

— Ще ми разрешат ли да я видя? — запита той.

— Да. Аз мога да наредя. Ще телефонирам сега. — Тя се поколеба, все още отбягваше да го погледне в очите. — Или ако искате да дойда и аз с вас?

— Не, Хилда — прошепна той, — сам ще отида.

Той зачака, докато тя взе телефона и говори с дежурния хирург. Когато Хилда каза, че въпросът е уреден, той й благодари набързо и излезе. Чувстваше, че силите му го напускат. Стори му се за миг, че ще припадне, и се залови за една ограда. Стана му противно, че се принуди да се улови за оградата, защото се страхуваше, че Хилда може да го наблюдава от своя прозорец, но нямаше сили да върви направо. Един грамофон от долните етажи свиреше „Ти си радост на моето сърце“. Всички свиреха и пееха сега тая песен… Лондон беше луд по тоя шлагер.

Вратарят на болницата беше един старец с очила, стар и бавен, затова Дейвид малко се забави, въпреки обаждането на Хилда по телефона. Той зачака пред стаята на вратаря, докато старецът говори с дежурната от отделението по вътрешния телефон.

Асансьорът бавно се изкачи и Дейвид застана пред болничното отделение. Джени, жена му, е вътре в това отделение. Сърцето му започна да бие лудо, до задушаване. Той последва сестрата в стаята.

Джени! Най-сетне, пред него се намира Джени, жена му Джени, в крайното легло, в хубавото крайно легло, цялото в бяло, зад хубава бяла завеса. Познатото и мило лице на жена му Джени се показа сред хубавата, странно внушителна белота на болничната стая. Сърцето на Дейвид се преобърна в гърдите му и заби още по-лудо. Той затрепери с всяка частица на тялото си.

— Джени — прошепна той.

Милосърдната сестра хвърли поглед към него и се отдалечи.

— Джени — прошепна той отново.

— Аз знаех, че ще дойдеш — каза тя и му се усмихна слабо със своята някогашна въпросителна и умолителна усмивка.

Сърцето му замря, той не можеше да продума нищо, само се отпусна на стола край леглото. Най-жалко му стана като видя очите й; те го гледаха като очите на пребито куче. Страните й бяха покрити с тънки червени жилчици. Тя все още беше хубава и нямаше състарен вид, обаче хубостта й беше доста повехнала. Имаше измъчения вид на изтощен човек.

— Да — каза тя, — аз вярвах, знаех, че ще дойдеш. Смешно беше да отида при д-р Барас, но когато се разболях не исках да отида при чужд човек. Бях чувала за Хилда Барас. И понеже бяхме приятелки с нея в Слискейл… затуй отидох при нея! Ох, аз си знаех, че ще дойдеш…

Дейвид виждаше, че й е драго като го вижда. Но нямаше нищо в нея от онова страшно вълнение, което изгаряше самия него. Само една слаба, свенлива радост, че го вижда.

Той направи опит да я заговори.

— Добре ли ти е тука? — запита той.

Тя се изчерви, засрамена донякъде от мисълта, как би нарекла по-рано сегашното си положение. И каза несръчно:

— О, да, добре съм. Знам, че е държавна болница, но сестрите са много мили. Държат се като възпитани дами. — Гласът й беше малко прегракнал. Зеницата на едното от нейните отчаяни очи беше разширена, черна, по-голяма от другата.

— Радвам се, че си добре.

— Да — каза тя. — Никога досега не бях ходила в болница. Помня, когато баща ми си счупи крака… — Тя му се усмихна пак, и нейната усмивка го прониза… в очите й отново се появи раболепието на пребито куче.

Дейвид каза с тих глас.

— Да беше ми писала, Джени?

— Четох за тебе — каза тя. — Четох много за тебе във вестниците. Знаеш ли, Дейвид… — нейният глас изведнъж се оживи, — знаеш ли, че веднъж мина край мене на улицата? По улица Странд… мина край самата мене.

— Защо не ми се обади?

— О… мислих да ти се обадя, после не посмях. — Лека червенина заля пак страните й. — Бях с един приятел.

— Разбирам — каза той.

Настъпи мълчание.

— Значи дошла си да живееш тук в Лондон — каза той най-после.

— Да, тъй е — каза тя смирено. — Лондон някак си страшно ми хареса. Градините му, магазините и другото. Бях добре, дори много добре. Не искам да мислиш, че съм била зле през цялото това време. Бях и добре. — Тя се спря и протегна ръка към чашата с вода край леглото.

Дейвид бързо се пресегна за чашата и я подаде на жена си.

— Смешна чашка — каза тя. — Също като малко чайниче.

— Жадна ли си?

— О, не, само в стомаха ми нещо… Скоро ще оздравея. Д-р Барас ще ме оперира, щом се засиля — каза тя почти с гордост.

— Да, Джени — съгласи се той.

Тя му върна чашата и го погледна. Нещо в неговите очи я накара да сведе очи надолу. Последва мълчание.