Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Дойде денят на третото четене на законопроекта за мините, сега вече ловко окастрен и украсен с изменения, предложени от опозицията.

Седнал със скръстени ръце и сковано лице, Дейвид слушаше пререканията. Един след друг правителствените привърженици ставаха да изброяват с какви мъчнотии е принудено да се бори правителството; да изреждат какви неимоверни усилия прави правителството и ще продължава да прави за тяхното преодоляване. Изгарян от възмущение, Дейвид чакаше да го забележи окото на спикера. Той трябва да говори. Не е възможно да седи равнодушно, когато се извършва това предателство. За това ли е работил той, за това ли се е борил и е посветил своя живот?

Докато очакваше да го забележат, всички негови усилия през последните години изпъкнаха пред очите му: неговите скромни наченки в бюрото на федерацията; борбата му през тинята на местната партизанщина; продължителните му и непрестанни усилия през тия последни години… напрежения, борби; спомни си как влагаше цялата си душа и сърце в своята работа. И каква полза, когато с тази безплодна мярка, това потъпкване на всяко обещание, тая гавра с правдата, ще означава края.

Дейвид изправи рязко глава, изпълнен от яростна решителност и впи своите разширени очи в спикера.

На трибуната сега беше застанал Стон, старият Огюст Стон. Тоя човек беше започнал като радикал, беше се прехвърлил в либералска карта, за да разцъфне през време на войната отново като истински консерватор. Стон, майстор на политическата софистика, хитър като стара лисица. Застанал сега на трибуната, той хвалеше законопроекта с надежда да стане лорд, когато дойде ред да оповестяват новия списък с новите аристократи.

— Кой в тая камара — заяви той гръмко, — ще посмее да твърди, че в сърцето на английския миньор се таи макар и сянка от нелоялност? В това отношение, никога по-верни думи не са бивали произнасяни от тези на депутата Бъро, изразени така поетически от него. И наистина, аз моля камарата да ми позволи снизходително да възпроизведа тия негови думи. — Стон изду устните си напред и зачете: — Виждал съм миньора като работник, и няма по-добър от него. Виждал съм го като политик, и няма по-мъдър от него. Чувал съм го като певец, и няма по-гласовит от него. Виждал съм го да играе футбол, и той е просто страшен. Но във всички свои дела той е лоялен, сериозен и храбър…

— Ох, боже мой — изпъшка Дейвид, — докога ще продължава това?

Той си спомни за опожаряването на „Нептун“ — едно действие на саботаж, само по себе си една неоправдана лудост, но все пак само един израз на бунта на миньорите срещу своята съдба. Душата му пламна от бурно възмущение, когато една след друга лицемерните думи се нижеха от устата на тоя лукав Стон. Той хвърли бърз поглед към Нъджент, седнал до него. Наджънт чувстваше лицемерието не по-зле от него, обаче в Нъджент имаше по-голямо примирение, нещо като фатализъм, и той го караше да приема по-лесно неизбежното.

Когато Стон най-после стигна до своята заключителна реч и си седна след един победоносен поглед към камарата, Дейвид скочи на крака. Той зачака напрегнато неподвижен, и улови погледа на спикера.

Пое дълбоко дъх; въздухът навлезе в неговите гърди бавно, болезнено и сякаш се разля по цялото му тяло като една голяма вълна на решителност. В тоя миг той реши да направи едно невероятно, отчаяно усилие; да изправи срещу законопроекта силата на своята цел в живота. Той пое наново дъх…

— Слушах разискванията целия следобед. Бих желал от все сърце да мога да споделя възхищението на моите уважаеми колеги от тоя законопроект. — Мълчание. — Но докато аз слушах техните загладени речи, неволно се замислих за хората, за които уважаемият депутат преди мене тъй поетически спомена. Тая камара знае, че аз на няколко пъти обърнах нейното внимание върху бедственото положение в минните области в тая страна. Аз неведнъж съм канил тоя уважаем депутат да ме придружи до моята избирателна околия, да види със своите собствени очи ужасното и безнадеждно отчаяние, което пълни улиците там. Да види дрипавите мъже, жени и деца с разбити сърца, малките деца с глада, изписан по техните лица.

Ако уважаемият депутат бе приел моята покана, представям си, как би извикал от изумление и би казал: Как въобще живеят тия хора? Отговорът е, че те не живеят. Те само съществуват в едно унило, деморализирано състояние и носят един тежък товар, толкова по-нетърпим, защото пада най-тежко върху слабите и младите.