Тоя път вървенето беше много по-трудно… цялата дясна половина на тялото му беше като схваната.
Ричард продължаваше да върви… зад гората по пътеката към Снук, залиташе, влачеше краката си по земята… гологлав, изцапан с кал… но червените му кървясали очи бяха неотлъчно втренчени в кулата на „Нептун“, издигащи се над къщите.
Той се опита да върви по-бързо, но не можеше; струваше му се, че в „Нептун“ става нещо… заговор или катастрофа… че той няма да успее да стигне навреме. Тая мисъл го вбесяваше.
Заваля дъжд, тежък проливен дъжд. Дъждът започна да се излива върху него и върху старата му разголена глава. Дъждът изми и оправи надолу дългата му сива коса, започна да влиза в очите му, да ги пълни с калта, довличана от косата му, премрежи очите му.
Ричард се спря; дъждът бе измил всичката му ярост. Той застана неподвижен под проливния дъжд. Изплаши се. И изведнъж Ричард се разплака. Сълзите му се размесиха с дъжда. Той започна да се движи сляпо напред, искаше да намери подслон.
В края на редицата къщи по брега на Снук се намираше една малка кръчма, известна под името „Дърварска почивка“ — една бедна, окаяна кръчмица, наета от една вдовица на име Сузана Мичел. Никой не отиваше там, само най-бедните работници. Но Ричард отиде в тая кръчма.
Той се втурна вътре, сякаш довеян от бурята и дъжда, и застана на каменните плочи, цял във вода, залиташе върху краката си като стар пияница. Само двама души имаше в кръчмата, облечени в памучни дрехи работници, седнали да играят домино. Те изгледаха Ричард и се засмяха. Те не го познаваха и го помислиха за някои стар мераклия, пийнал малко повечко. Единият от тях смигна на другаря си и се обърна към Ричард.
— Ей, дядка — каза той, — сигурно си ходил на сватба, както виждам.
Ричард го изгледа; нещо в неговата външност, тъй както беше целият във вода и се клатушкаше на краката си, им се видя смешно. Двамата мъже се задрусаха от смях.
Единият от тях хвана Ричард за раменете и го насочи към дървената пейка на прозореца. Ричард падна върху пейката и зарови със своята схваната ръка из джоба си за кърпичка. Когато издърпа кърпичката, една монета падна и се търколи по каменния под. Половин лира.
Другият мъж взе монетата от пода, изплю се върху нея и се ухили.
— Ей, дядка — каза той, — ти голям юнак си бил бе! Половин лира, гледай ти, половин лиричка.
Ричард нищо не разбра от думите му. Мъжът почука силно върху тезгяха и викна:
— Три чаши от парливата!
Ричард взе чашата, подадена му от работника и изпи каквото имаше в нея. В чашата имаше уиски. Това уиски го накара да се задави, но го и затопли: чукът в главата му започна отново да бие. Изпитото уиски го накара да си спомни и за „Нептун“. Ричард сметна, че дъждът е спрял вече.
Той си спомни, че е Ричард Барас, собственик на мина „Нептун“, човек с достойнство и богатство. Той пожела да излезе, да се махне оттук, да отиде в „Нептун“. Той стана с усилие от пейката и залитна към вратата. Смехът на мъжете го последва.
Когато Ричард излезе от „Дърварска почивка“, дъждът бе спрял, небето се беше изяснило. Силното слънце, грейнало по Снук, заблестя в очите на Ричард и го накара да зажуми. Но сред ослепителната светлина той различи и кулите на „Нептун“, издигащи се с някаква небесна слава. „Нептун“, неговата мина „Нептун“, „Нептун“ на Ричард Барас! Той се запъти през Снук.
Пътуването през Снук беше едно странно и страшно пътуване. Ричард Барас вървеше съвършено несъзнателно, без да си дава сметка за нищо. Краката му се спъваха в изквасените от дъжда височинки, затъваха в калните локви на неравната земя. Краката отказваха да го слушат и го поваляха безпощадно. Той пълзеше и се катереше, продължаваше да се валя като някакво чудновато земноводно животно. Но той за нищо не си даваше сметка. Той не чувстваше кога пада, кога се изправя и пак пада.
Неговото тяло беше мъртво, умът му беше мъртъв, обаче духът му летеше към една велика жива цел! „Нептун“, мината „Нептун“, славата на тия възвисени кули на „Нептун“ привличаха неговия дух и го крепяха. Всичко останало беше само един смътен кошмар.
Но той не стигна до мината „Нептун“. Насред пътя през Снук, Ричард падна и не стана вече. Последните лъчи на залязващото слънце, когато удариха през опустошените от пожара кули на мината, осветиха неравната почва и го откриха там, мъртъв вече. Неговата безжизнена ръка, протегна напред, стискаше една шепа кал.
Читать дальше